Седмият папирус

Горе, в една цепнатина в камъка бе израсло малко, но доста жилаво дръвче. Използваха го като кнехт и преметнаха дебело въже през стъблото му. После подредиха петте лодки една до друга и ги навързаха за него. Не смееха и да мечтаят за топла храна и чиста вода; трябваше да се задоволят с ограничените порции в студените консерви, където войниците лакомо бъркаха с щиковете си, и с няколкото изсъхнали филийки хляб.

Мек се прехвърли от своята лодка на тази на Никълъс. Двамата доближиха глави и етиопецът тихичко подшушна на ухото на приятеля си:

— Още един човек липсва. Не сме го намерили след преобръщането. Вече е късно да го търсим.

— Не се справям много добре — призна си англичанинът. — Може би утре ти трябва да ни поведеш.

— Не е по твоя вина — стисна го през раменете Мек. — Никой не би се справил по-добре от теб. Всичко стана заради последния водопад… — млъкна и двамата се заслушаха в грохота из тъмнината.

— Колко далеч сме стигнали според теб? И колко остава?

— Мисля, че е невъзможно да ти отговоря, но според мен сме на половината път до границата. Би трябвало да я стигнем утре следобед.

Двамата се умълчаха и след известно време Мек попита:

— Коя дата сме днес? Изгубил съм всякаква представа за дните.

— И аз. — Никълъс вдигна ръчния часовник пред очите си, за да погледне датника на оскъдната вечерна светлина. — Мили Боже! Вече сме тридесети.

— Доколкото си спомням, самолетът трябва да кацне при Розейрес вдругиден.

— Точно така, на първи април — кимна той. — Ще успеем ли да стигнем навреме?

— Ти ще кажеш, не аз — усмихна се кисело Мек. — Няма ли възможност дебелият ти приятел да закъснее?

— Джени никога не закъснява — поклати глава Никълъс.

Отново настъпи мълчание, прекъснато от англичанина.

— Когато стигнем Розейрес, какво искаш да направя с твоя дял от плячката? — Той ритна една от кутиите в краката си. — Ще я вземеш ли със себе си?

— Щом ви изпратя заедно с дебелия ви приятел на самолета, ще трябва веднага да изчезвам. Сигурен съм, че Ного ще ни преследва и в Судан. Всеки допълнителен багаж ще ми пречи. По-добре вземи и моя дял със себе си. Продай го вместо мен… на мен ми трябват най-вече пари, за да продължавам борбата.

— Имаш ли ми доверие?

— Че нали си ми приятел?

— Приятелите най-лесно се лъжат… Защото никога не го очакват — рече Никълъс, но Мек го потупа по гърба и се засмя.

— Хайде да спим. Утре ни чака голямо блъскане с греблата. — Мек се изправи в лодката и я подкара малко надолу по течението, където чакаше неговата. — Приятен сън, приятелю — махна той за лека нощ и щом двата борда се удариха, ловко прескочи при чакащата Тесай.

Никълъс се облегна на мекия гумен край на лодката и прегърна Роян. Тя се вмъкна между коленете му и притисна глава до гърдите му, опитвайки да се стопли в мокрите си дрехи.

След няколко минути зъбите й престанаха да тракат и тя сънено прошепна:

— Ти си бил същинска гореща бутилка.

— Това е една от причините, заради които си струва да ме задържиш у дома си — отбеляза Никълъс и я погали по мокрите коси. Тя не отговори, но се притисна още по-силно до тялото му и след няколко минути с дълбоко, равномерно дишане показа, че е заспала.

На Никълъс обаче продължаваше да му е студено; беше се схванал от главата до петите, раменете го боляха от борбата с греблото, дланите му пареха от продължителното търкане, а раната продължаваше да се обажда — изобщо хиляда причини, заради които не можеше да заспи. Но имаше и друга причина да стои буден в нощта. Колкото повече приближаваха летището при Розейрес, толкова повече го занимаваха въпроси, нямащи отношение с водите на Абай или войниците на Тума Ного. Това бяха все препятствия и врагове, които той познаваше и с които можеше да се бори; имаше обаче още една заплаха, скрита и коварна, с която тепърва му предстоеше да се сблъска.

Роян се размърда в прегръдката му и промълви нещо, което той не разбра. Беше почнала да бълнува.

Никълъс я погали по главата и тя се успокои. Той самият вече задрямваше, но Роян отново проговори, този път съвсем отчетливо:

— Съжалявам, Ники, не ме намразвай. Не бих могла да те оставя… — Нататък думите й отново се изгубиха и той така и не разбра какво точно искаше да каже.

И все пак бълнуването й бе достатъчно да прогони съня му. Подозренията му отпреди малко само се подсилваха. През цялата нощ той заспиваше на пресекулки и кратката му почивка бе прекъсвана от кошмари, не по-малко неприятни от тези, които преследваха съседката му.

Беше още тъмно, когато Никълъс побутна спящата си приятелка. Тя измърмори нещо под носа си и с огромно нежелание отвори очи.

От предната вечер им беше останало малко храна в консервите, която сега бегълците се заеха да привършат. Изчакаха, колкото първите сияния на зората да осветят повърхността на реката и в далечината да се видят черните силуети на скалите, за да се заловят за греблата. Един по един екипажите се откачаха от въжето и поемаха надолу по течението. Битката с могъщата река се подновяваше с нова ярост.