Сенчести души (Книга шеста)

Няколко минути по-късно вече бяха готови. Лежаха един до друг, с лице към стената, оформена от високите дървета и преплетените храсти в гъсталака. Не само бяха вързани заедно, но и бяха наслагали от самозалепващите се листчета на госпожа Сайтоу по целите си ръце.

— Сега, когато кажа „три“, искам и двамата да протегнете ръце и да опипате с пръсти земята. Ако усетите нещо, хванете го и мигновено издърпайте ръката си. Ако не усетите нищо, опипайте наоколо, но съвсем за малко, с едната си ръка, а след това я издърпайте обратно колкото се може по-бързо. И между другото — добави тя спокойно, — ако някой от вас усети нещо, което се опитва да го дръпне навътре или да му стисне ръката, нека се разкрещи, да се бори, да рита, да вика, а ние ще му помогнем да се измъкне.

Последва дълга, дълга минута мълчание.

— Значи смятате, че в земята под този гъсталак има някакви неща, които можем да уловим, обаче само като се протегнем на сляпо? — попита я Мат.

— Да — кимна госпожа Флауърс.

— Добре — рече Тайрон и Мат отново го погледна одобрително. Той дори не бе попитал: Какви са тези неща, които могат да ни издърпат в Олд Уд?

Двамата заеха позиции, а госпожа Флауърс започна да брои: „Едно, две, три“. Мат протегна дясната си ръка колкото можа по-надалеч и зашари с пръсти.

Чу вик до себе си: „Улових го!“, последван тутакси от: „Нещо ме тегли вътре!“

Мат издърпа ръката си от гъсталака, за да помогне На Тайрон. Нещо падна върху нея, но се удари в самозалепващо листче. Мат имаше чувството, че го перна парче стиропор.

Тайрон се мяташе диво и вече бе издърпан до раменете в гъсталака. Мат го сграбчи през кръста и впрегна цялата си сила, за да го изтегли обратно. След миг на съпротива Тайрон внезапно изхвръкна като тапа от шампанско. По лицето и врата му имаше драскотини, но там, където тялото му бе закрито от палтото и листчетата, нямаше белези.

Мат едва се сдържа да не извика „Благодаря“, но двете жени, които му бяха направили амулетите, бяха далеч. Все пак беше глупаво да го каже само на палтото на Тайрон. А и без това госпожа Флауърс се суетеше и сипеше благодарности и за тримата.

— О, Боже, Мат, когато онзи голям клон падна, си помислих, че най-малко ще счупи ръката ти. Слава на Бога и на двете жени Сайтоу, които направиха такива прекрасни амулети. Тайрон, скъпи, моля те, пийни от тази манерка…

— Ами, аз всъщност не пия много…

— Това е само гореща лимонада, по моя рецепта, скъпи. Ако не бяхте вие, момчета, нямаше да успеем. Тайрон, ти намери нещо, нали? А след това беше уловен и нямаше да можеш да се освободиш, ако Мат не те бе спасил.

— О, сигурен съм, че щеше да се измъкне — побърза да заяви Мат, защото един Тайминатор щеше да умре от срам, ако трябваше да признае, че има нужда от помощ.

Но Тайрон само промълви сериозно:

— Зная. Благодаря ти, Мат.

Мат усети, че се изчервява.

— Но в крайна сметка нищо не извадих — рече Тайрон огорчено. — Това, което докопах, приличаше на парче стара тръба или нещо…

— Е, нека погледнем — подкани ги госпожа Флауърс със сериозен тон.

Насочи лъча на фенерчето към предмета, заради който Тайрон бе рискувал толкова много, за да го извади от гъсталака.

В първия миг Мат си помисли, че е кост от много едър булдог. Но след това прекалено познатата форма го накара да се вгледа по-внимателно.

Беше бедрена кост, човешка бедрена кост. Най-едрата кост в тялото. И все още беше бяла. Прясна.

— Не ми прилича на пластмасова — проговори госпожа Флауърс с глас, прозвучал сякаш много отдалеч.

Не беше пластмасова. Мат различаваше съвсем ясно къде се бяха отронили малки парченца от повърхността. Не беше кост на булдог. Беше… беше истинска, човешка бедрена кост.

Но това не беше най-ужасяващото. Не заради това припадна Мат.

Костта беше съвсем оглозгана и по нея се виждаха белези от десетки малки зъби.

32

Елена сияеше от щастие. Заспа щастлива, само за да се събуди пак така щастлива, уверена, че скоро — много скоро, ще се срещне със Стефан, след което — сигурно много скоро — ще успее да го измъкне от затвора.

Бони и Мередит не се изненадаха, когато тя пожела да види Деймън по два повода: да се реши кой ще замине и какво тя ще облече. Изненада ги по-скоро нейният избор.

— Ако всичко е наред — бавно заговори тя отначало, като с пръста си описа кръг върху голямата маса в един от салоните, където всички се събраха на следващата сутрин, — ще се радвам по-малко хора да ме придружат. Със Стефан са се отнасяли лошо — продължи тя, — а той мрази да изглежда зле пред други хора. Не искам да го унижавам.

При тези думи всички от групата се изчервиха. Или може би ги обзе групово възмущение — след което пак така групово се изчервиха заради чувството на вина. Прозорците, гледащи на запад, бяха леко отворени и червената слънчева светлина в тази ранна утрин заливаше всичко, така че беше трудно да се прецени каква бе причината. Само едно беше напълно сигурно: всички искаха да тръгнат с Елена.

— Така че се надявам — продължи Елена, като се обърна, за да погледне в очите Мередит и Бони — никоя от вас да не се чувства обидена, ако реша да не ме придружавате.