Сенчести души (Книга шеста)

И тя спазила думата си, тази най-бляскава красавица от всички китсунета, като пристигнала на разсъмване със свита от дванадесет красиви девици. Но тя ги засенчват всички до една, както Луната — звездите. Шогунът не посмял да я убие, дори поискал ръката й, а дванадесетте девици от свитата й омъжил за дванадесет от своите най-предани придворни. Разказва се още, че тя му била вярна съпруга и му родила деца, страстни като богинята на слънцето Аматерасу, красиви като Луната, и всичко продължавало все така, докато един ден шогунът отишъл на лов и по случайност убил една лисица. Препуснал забързано към дома си, за да обясни на жена си, че нямал такова намерение, но когато пристигнал, заварил имението си потънало в скръб, защото жена му вече го била напуснала, заедно със синовете и дъщерите му.

— О, какъв лош край — промърмори Мат, като се опитваше да бъде любезен, но в същия миг една мисъл прониза съзнанието му. — Почакайте. Но ако всички са си тръгнали…

— Виждам, че си един много проницателен млад мъж — засмя се крехката старица. — Всичките му синове и дъщери изчезнали… освен най-малката му дъщеря — момиче с несравнима красота, макар да била по-скоро дете. И тя му казала: „Толкова много те обичам, че не можах да те изоставя, скъпи татко, дори и ако трябва да бъда с човешки облик през целия си живот“. И затова се вярва, че ние произлизаме от китсуне.

— Обаче тези китсунета тук явно не се занимават само с пакости или с повреждането на реколтата — заключи Мат. — Те искат да убиват. Затова трябва да се бием с тях.

— Разбира се, разбира се. Не исках да те разстройвам с моя кратък разказ — добави Обаасан. — Сега ще надпиша тези амулети за теб.

Мат тъкмо си тръгваше, когато на прага се показа госпожа Сайтоу. Пъхна нещо в ръката му. Той сведе поглед и видя същия калиграфски надпис, който Обаасан му бе дала. С тази разлика, че този беше по-дребен и изписан върху…

— Самозалепващи се листчета? — озадачи се Мат.

Госпожа Сайтоу кимна.

— Много са полезни, когато ги шляпваш върху лицата на демоните или клоните на дърветата, или други подобни неща. — И додаде, докато той се взираше слисано в нея: — Майка ми не знае всичко на този свят.

Подаде му и един кинжал от твърда стомана, по-малък от сабята, която тя все още държеше, но много остър — Мат тутакси успя да се пореже с него.

— Запази вярата в приятелите си и инстинктите си — посъветва го жената.

Леко озадачен, но в същото време окуражен, Мат се отправи към къщата на доктор Алпърт.

31

— Вече се чувствам много по-добре — каза Елена на доктор Мегар, — така че бих искала да се поразходя из имението. — Опитваше да се сдържа да не подскача в леглото. — Изядох си пържолата, изпих си млякото, глътнах дори и рибеното масло, което ми изпратихте. Осъзнавам много ясно реалността: тук съм, за да спася Стефан, а малкото момче в Деймън е метафора на подсъзнанието му, което успях да „видя“ заради кръвта, която двамата си обменяхме. Подскочи веднъж, но успя да го прикрие, като се протегна към чашата с вода. — Чувствам се като щастливо кутре, подрипващо на каишката си. — Показа новите си гривни, символ на робския й статус: сребърни, инкрустирани с лапис лазули. — Подготвена съм, ако внезапно умра.

Веждите на доктор Мегар неспокойно замърдаха нагоре и надолу.

— Ами, не откривам нищо тревожно нито в пулса, нито в дишането ти. Не виждам как може да ти навреди една приятна следобедна разходка. Деймън сигурно вече е станал и се разхожда навън. Но по-добре да не внушаваш подобни идеи на лейди Улма. Тя все още трябва да си почива в леглото, и то за месеци напред.

— Тя си е пригодила много хубаво малко писалище от подноса за закуска — обясни Бони, като с жест показа ширината и дължината му. — И върху него чертае скиците на моделите си за дрехи. — Бони се наведе напред, с разширени от удивление очи. — И знаете ли какво? Дрехите й са вълшебни.

— Не бих могъл да очаквам нещо друго — изръмжа доктор Мегар.

Но в следващия миг Елена си спомни нещо неприятно.

— Дори и да намерим двете половини на ключа — заговори тя, — трябва да измислим план как да проникнем в затвора.

— В какъв затвор? — попита Лакшми възбудено.

— Ето какво — дори и да разполагаме с ключовете за килията на Стефан, пак трябва да измислим как да проникнем в затвора и как после да го измъкнем оттам.

Лакшми смръщи вежди.

— А защо просто да не влезем с останалите посетители за свижданията и да го измъкнем през портата на затвора?

— Защото — започна да обяснява Елена, опитвайки се да бъде търпелива — те няма да ни позволят да влезем просто така и да го вземем с нас. — Присви очи, а Лакшми подпря главата си с двете си ръце. — За какво се замисли, Лакшми?

— Ами, първо казваш, че трябва да разполагаш с ключа, когато влезеш в затвора, а после заявяваш, че те няма да му позволят да напусне затвора.

Мередит поклати смутено глава. Бони притисна ръка към челото си, сякаш главата й се пръскаше от силна болка.

— Лакшми — съвсем тихо продума тя, — да не би да искаш да кажеш, че ако имаме ключа за килията на Стефан, това всъщност ще ни послужи като пропуск да се измъкнем от затвора?