Сенчести души (Книга шеста)

Аз ли… постигнах това? Тя си спомни как първите й сълзи покапаха по лицето му като капки кръв. Не, не съвсем като истинска кръв, поправи се, а само с цвета на кръвта, като попиха в кожата му, за да възвърнат силите на Стефан.

Не се сдържа и притисна устни към гърлото му, докато си повтаряше: Каква радост, о, каква радост. Но ми се ще действително да можем да се докосваме. Така ми се иска да усетя как ръцете му ме обгръщат.

— Поне мога да те съзерцавам — прошепна й Стефан. Елена не се съмняваше, че дори това бе като глътка вода за умиращ от жажда сред пустинята. — И ако можехме да се докосваме, щях да обгърна с ръка талията ти тук, да те целувам тук и тук и…

Поговориха си така за кратко, разменяйки си глупави любовни думи, като всички влюбени, опивайки се един от друг — той от нейния образ и глас, а тя — от неговите. Накрая обаче Стефан, макар и привидно меко, но с категоричен тон поиска да му разкаже всичко за случилото се между нея и Деймън, при това, без да пропуска нищо, от самото начало. Сега Елена вече бе толкова успокоена, че му описа дори инцидента с Мат, без обаче да представя Деймън като непоправим злодей.

— Стефан, трябва да знаеш, че Деймън действително се грижеше за нас по най-добрия възможен начин — увери го, като му разказа за двата вампира, обсебени от малахи, които ги проследили, и какво направил Деймън само с нещо като къс молив.

Стефан само сви рамене и подхвърли с недоволен тон:

— Повечето хора използват моливите за писане, докато Деймън „отписва“ хората с тях. А защо дрехите ти са толкова измърсени?

— Защото чух страхотен трясък и Мат се стовари върху покрива. Но ако трябва да съм съвсем честна, трябва да призная, че той през цялото време се опитваше да прониже Деймън. Накарах го да изхвърли кола, с който се бе въоръжил. — После додаде с едва чут шепот: — Стефан, моля те, не се ядосвай, че двамата с Деймън трябва… да сме заедно в момента. Това не променя нашите отношения.

— Зная.

Най-удивителното беше, че той действително го знаеше. Елена разчиташе много на безкрайното му доверие към нея.

След това останаха още малко „прегърнати“. Елена, макар и безтегловна, се сгуши до гърдите на Стефан… и това беше истинско блаженство.

Ала точно тогава светът, цялата вселена, се разтресе внезапно от чудовищен трясък. Елена подскочи. Това бедствие наруши любовното им уединение, отне й сладостта да споделя всяка част от себе си със Стефан.

Отново започна — страхотното бучене, което така ужасяваше Елена. Вкопчи се безпомощно в Стефан, който я гледаше загрижено. Едва тогава тя се досети, че той не чува нищо от този оглушителен за нея тътен.

И тогава стана още по-зле. Тя бе изтръгната насила от прегръдката му, за да бъде запратена устремно назад през обекти и пространства, все по-бързо и по-бързо, докато не се приземи с трясък в собственото си тяло.

Макар и с нежелание, се завърна в своето тяло — единственото, с което разполагаше. Тъкмо се приземи и сля с него, когато чу как Мат потропа по прозореца на ягуара.

— Изминаха повече от два часа, откакто заспа — рече той, като отвори вратата на колата. — Но си казах, че се нуждаеш от сън. Сега по-добре ли си?

— О, Мат — промълви Елена. За миг й се стори, че ще се разплаче. Но тогава си спомни усмивката на Стефан.

Тя примигна, стегна се и събра сили, за да се справи със ситуацията. Срещата й със Стефан беше твърде кратка. Но никой не можеше да й отнеме спомена за блаженото и сладко време, докато бяха заедно, все едно че бяха обкръжени от благоуханни нарциси и лавандула.

* * *

Деймън беше много раздразнен. Колкото по-високо летеше с широките си гарванови черни криле, толкова по-нашироко ландшафтът под него се разстилаше като чудесен килим. Започващият нов ден осветяваше ливадите и заоблените хълмове с бледо сияние, като гигантски смарагди.

Ала Деймън не обръщаше внимание на красивата гледка. Толкова често бе виждал това. Сега се оглеждаше за donna splendida1.

Но мислите му продължаваха да се реят на воля. Мат и неговият кол… Деймън все още не можеше да си обясни защо Елена пожела да спасят от властите този беглец, като го взеха с тях. Елена… Деймън се насили да мисли за нея със същото недоволство, както и за Мат, но не успя.

Кръжеше все по-надолу, към къщите в града под него. Проверяваше аурите на жителите му. Искаше да намери по-особена аура, силна и красива, впечатляваща. Достатъчно дълго бе пребивавал в Америка, за да е наясно, че толкова рано сутрин по улиците се срещат хора само от три категории. Първата принадлежеше на учениците, но сега те бяха в лятна ваканция, затова се срещаха по-рядко. Мат вярваше, че Деймън обича да налита на гимназистки, но това се случваше рядко. Втората категория бе запазена за бягащите за здраве. А към третата категория се числяха красивите жени, занимаващи се с градините около къщите си, способни да се отдават на приятни мисли като… точно като онази там долу.