Сенчести души (Книга шеста)

Младата жена с лозарски ножици в ръцете вдигна поглед към Деймън, когато той се появи иззад завоя и тръгна към нейната къща. Забавените му крачки ясно показваха възхищението му от пищните цветни лехи пред очарователната къща във викториански стил. За миг тя го изгледа уплашено. Съвсем нормална реакция. Деймън беше изцяло в черно — черни обувки, черни джинси, черна тениска, черно кожено яке, а на лицето си носеше черните си очила „Рей Бан“. Но той й се усмихна и в същия миг се разля първата вълна на нежното му проникване в душата на тази хубавица.

Поне отсега едно бе ясно: тя обичаше розите.

— Колко са разкошни тези от сорта Дриймуивър — заговори я той, като възторжено поклати глава, докато оглеждаше храстите, обсипани с прекрасни розови пъпки. — А пък онези Бели айсберги, увити по дървената скара… Ах, ами тези Муунстоунс! — Докосна съвсем леко една разцъфнала роза със сребристи венчелистчета, но с бледорозови краища.

Младата жена, Криста, не можа да сдържи усмивката си. Деймън остави информацията да се лее с лекота от нейното съзнание към неговото. Само на двадесет и две, неомъжена, все още живееше в родния си дом. Притежаваше точно онази аура, която той издирваше, а освен това в къщата беше само спящият й баща.

— Не приличаш на някой, който разбира от рози — призна му Криста откровено, след което се засмя неловко. — Извинявай, на панаира на розата в Крийквил се срещат всякакви странни типове.

— Майка ми е запалена градинарка — излъга с лекота Деймън, без дори да трепне. — Предполагам, че от нея съм наследил тази страст. Сега, за съжаление, никъде не се застоявам за дълго, така че нямам възможност да отглеждам рози. Но никой не може да ми отнеме мечтите. Искаш ли да узнаеш най-голямата ми мечта?

На Криста й се стори, че се бе озовала сред прекрасен облак, ухаещ на ароматни рози. Деймън долавяше всеки нюанс в настроението й, дори и най-незначителния, като се наслаждаваше на лекото й изтръпване.

— Да — отвърна Криста простичко, — ще бъде много приятно.

Деймън се приведе към нея и понижи глас:

— Искам да отгледам черна роза. Наистина черна.

Криста се сепна. В съзнанието й се мярна нещо, но толкова бързо, че Деймън не успя да го улови.

— Щом е така, искам да ти покажа нещо — изрече тя с дрезгав глас. — Ако… ако имаш време да ме придружиш.

Задният двор се оказа още по-приятен, а освен това имаше и леко поклащащ се хамак. Деймън кимна одобрително. След като всичко приключи, ще се нуждае от място, където да остави Криста… когато тя се унесе в сън.

Но нещо в дъното на градината го принуди да ускори крачки.

— Розите „Черна магия“! — възкликна той, щом съзря тъмночервените цветове.

— Да — потвърди Криста тихо. — „Черна магия“. Сортът, който най-много се доближава до черната роза. Цъфти три пъти годишно — прошепна с трепет, без повече да си задава въпроса кой може да е този млад мъж, залята от пороя от чувства, на които дори Деймън не остана неподвластен.

— Великолепни са — съгласи се той. — Най-наситеното червено, което някога съм виждал.

Криста все още тръпнеше от радост.

— Ако искаш, вземи си една. Ще занеса от тях на панаира на розата в Крийквил идната седмица, но сега мога да ти подаря една от напълно разцъфналите. Може би ще доловиш аромата й.

— Аз ще… ще бъда безкрайно радостен — кимна Деймън.

— И можеш да я подариш на гаджето си.

— Нямам гадже — обясни той, доволен, че отново може да продължи с лъжите. Ръцете на Криста леко потръпнаха, докато отрязваше за него един от най-дългите, най-прави стръкове.

Деймън се пресегна да поеме розата и пръстите им се докоснаха.

Усмихна й се.

От насладата коленете й омекнаха. Деймън с лекота я подхвана и продължи с това, което винаги правеше в подобни случаи.

Бони пристъпи навътре в стаята, а Мередит веднага застана зад гърба на приятелката си.

— Казах да затвориш проклетата врата! — рече Каролайн. По-скоро го изръмжа.

Съвсем естествено беше да се огледат, за да се ориентират откъде идваше това ръмжене. Бони успя да зърне ъгъла на бюрото на Каролайн миг преди Мередит да затвори вратата зад себе си и да прекъсне сребристия лъч светлина, проникващ откъм коридора. Но стола, който обикновено стоеше пред бюрото, сега го нямаше.

Каролайн се беше свряла под бюрото.

Може да бе удобно скривалище за едно десетгодишно момиче, но на осемнадесетгодишната Каролайн се бе наложило да се сгърчи в невъзможна поза, за да се намести в тясното пространство. Седеше върху нещо, което приличаше на купчина изпокъсани дрехи. Най-хубавите й дрехи, внезапно проумя Бони, щом миг преди да се затвори вратата, пред нея проблесна златисто ламе. В следващия миг светлината угасна и блясъкът изчезна.

Сега в мрака останаха само трите момичета. Никаква светлина не проникваше под вратата откъм коридора. Нито над вратата.

Защото коридорът е в другия свят, ужасено си помисли Бони.

— Какво лошо има в това, да прониква поне малко светлина, Каролайн? — запита я Мередит тихо, като се постара гласът й да прозвучи уверено и успокояващо. — Нали ти самата ни помоли да се отбием при теб, да те видим. Но сега нищо не виждаме.