Сенчести души (Книга шеста)

Само преди няколко дни той беше като куха черупка, тялото му беше послушна марионетка, чиито конци дърпаха близнаците китсуне. Те го бяха накарали да нарани Елена така жестоко, че сега при този спомен душата му се свиваше от срам. Деймън беше престанал да съществува като свободна личност — тялото му се бе превърнало в играчка на Шиничи. И макар че му бе трудно да го повярва, обсебването му бе толкова цялостно, че кухата черупка, която бе останала от него, се подчиняваше безпрекословно на всяка заповед на Шиничи — измъчваше Елена и дори би могъл да я убие.

Нямаше смисъл да се съмнява в това или да си повтаря, че не може да е истина. Защото беше истина. Защото се бе случило. Шиничи беше много по-силен в контролирането на нечие съзнание. Освен това двете китсунета не бяха обсебени от страстта на вампирите към красивите момичета, особено към шията на някоя млада красавица. А на всичкото отгоре се оказа садист. Обичаше болката или по-скоро да причинява болка на хората около себе си.

Деймън не можеше да отрече миналото, не можеше да се пита защо не се е „пробудил“, за да попречи на Шиничи да наранява Елена. Защото в него нямаше какво да бъде пробудено. И ако някаква изолирана част от съзнанието му продължаваше да страда за злото, стореното от него — е, Деймън щеше да я блокира. Нямаше да си губи времето в напразни съжаления, защото възнамеряваше да контролира бъдещето си. Никога нямаше да позволи това да се повтори — нито да остави жив Шиничи, ако пак се опита да го завладее.

Сега обаче Деймън не можеше да си обясни защо Елена го насърчаваше. Защо се държеше така, сякаш му вярва. От всички на този свят именно тя имаше най-много основания да го ненавижда, да го сочи обвиняващо с пръст. Но нито веднъж не го направи. Нито веднъж тъмносините й очи със златни точици не го погледнаха с гняв. Сякаш знаеше, че никой обладан като Деймън така цялостно от Шиничи, господарят на малахите, просто няма избор и не е в състояние да контролира действията си.

Може би Елена го разбираше толкова добре, защото тъкмо тя бе извадила онова нещо, което малахът бе създал в тялото на Деймън. Пулсиращото белезникаво второ тяло, впило се вътре в неговото. Деймън се овладя, за да не потръпне от погнуса. Узна за малаха само защото Шиничи благоволи да спомене за него, докато отнемаше спомените на Деймън от деня, в който Шиничи и Деймън се бяха срещнали в Олд Уд.

Деймън се радваше, че се е отървал от тези спомени. Защото животът му бе отровен от мига, в който очите му бяха срещнали смеещите се златисти очи на лисичия дух.

А сега… точно сега беше сам с Елена, насред пустошта, далеч дори и от най-малките градчета. Бяха съвсем сами, напълно сами и Деймън отчаяно искаше от нея това, което би поискал от нея всеки друг млад мъж, с когото би се срещнала.

Най-лошото от всичко бе, че чаровните, измамни момичета, на практика бяха raison d’ètre3 за неговото съществуване. Това бе единствената причина, която го поддържаше жив вече половин хилядолетие. И все пак знаеше, че не бива, никога не биваше да съблазнява тъкмо това момиче, което за него беше като скъпоценен камък сред купчина човешки тор.

Външно се държеше безупречно — студен, точен, сдържан, незаинтересуван.

Истината беше съвсем различна — започваше губи ума си по нея.

През нощта, след като се увери, че Елена има достатъчно храна и вода, и е надеждно заключена в приуса, Деймън призова влажната мъгла и започна да издига най-тъмните си защити. Те бяха като послание — до всички братя и сестри на нощта, които евентуално биха дошли при колата, — че момичето вътре е под личната закрила на Деймън и че той ще залови и одере жив всеки, който би дръзнал да смути покоя й… и че виновникът може да очаква и още по-жестоки наказания. Едва след това той полетя като гарван, отдалечи се на няколко километра в южна посока, намери някакъв вертеп, пълен с пияни върколаци, където сервираха няколко очарователни барманки. Нощта премина в кавги и проливане на кръв.

Но това не се оказа достатъчно, за да го разсее. На разсъмване той се завърна при колата и видя, че мрежата му от защити беше пробита. Но преди да изпадне в паника, осъзна, че самата Елена ги е скъсала отвътре. Нищо не го бе предупредило за пробива, тъй като намеренията й бяха мирни, сърцето — невинно.

В следващия миг самата Елена се появи. Идваше от брега на близкия поток. Като я видя, Деймън застина в смаяно безмълвие от грациозността й, красотата й, трудно поносимата за него близост. Можеше да долови уханието на току-що измитата й кожа.

Не знаеше как ще успее да издържи още един ден като този.

И тогава му хрумна нещо.

— Искаш ли да научиш как да контролираш по-добре аурата си? — попита я той, когато тя премина покрай него, за да се върне в колата.

Елена го удостои само с един кос поглед.

— Значи си решил отново да ми проговориш. Трябва ли да припадна от радост?

— Е, това винаги би било оценено по достойнство…

— Нима? — попита тя остро. Деймън осъзна, че е подценил негодуванието, което бе предизвикал в това смело момиче.