Сенчести души (Книга шеста)

Какви ги говоря? — не преставаше да се удивлява Елена дори и докато думите още се отронваха от устните й. Как мога да му обещавам това, ами ако повече му харесва да си остане тук, в мрака?

В следващата секунда обаче тя се озова много по-близо до малкото момче — достатъчно близо, за да огледа бледото му лице, с изписано върху него силно учудване.

— Ти се върна! — смаяно отрони то, сякаш видя някакво чудно явление. — Каза, че ще се завърнеш, и го направи!

Това срина всичките й бариери. Тя коленичи до малкия и разхлаби докрай оковите му, за да го сгуши в скута си.

— Радваш ли се, че се върнах? — попита го нежно. Не се усети кога започна да го милва по косата.

— О, да! — Беше по-скоро ридание, отколкото отговор. Това я изплаши почти толкова, колкото и я поласка. — Ти си най-хубавата личност, която някога съм… най-красивото нещо на този свят, което съм…

— Тихо — успокои го тя. — По-тихо. Все трябва Да има някакъв начин да те стопля.

— Всичко е заради това желязо — обясни й момчето. — Желязото ме прави слаб и студен. Но желязото трябва да е тук, иначе той няма как да ме контролира.

— Разбирам — кимна Елена мрачно. Започваше да се досеща какви бяха взаимоотношенията на Деймън с това момче. За миг, съвсем спонтанно, тя докосна двете железни скоби, стягащи краката му, като се опита да ги разкъса. След като бе способна да създава суперсилна светлина, защо да не притежава и свръхсила? Но успя само да огъне леко скобите, а накрая поряза пръста си от притискането му върху острия железен ръб.

— Ох! — Големите очи на момчето се приковаха върху капките от нейната кръв. Загледа се в тях като омагьосано — и безкрайно изплашено.

— Искаш ли ги? — Елена неуверено протегна ръка към него. Що за жалко създание трябва да си, за да жадуваш за чуждата кръв, помисли си тя. Момчето кимна плахо, сякаш знаеше, че тя ще се разгневи. Ала Елена само се усмихна и то доближи почтително устните си, свити като за целувка, към пръста й, за да изсмуче капките кръв.

Като вдигна отново глава, изпитото му доскоро лице беше леко зачервено.

— Ти ми каза, че си прикован тук от Деймън — пак го заговори тя, като отново го притисна към себе си. Усети как топлината й се влива в студеното му тяло. — Можеш ли да ми обясниш защо го прави?

— Защото аз съм Пазителя на тайните. Но… — добави натъжено — тайните толкова много се разраснаха, че самият аз вече не зная какво крият.

Елена проследи движението на главата му — от малките му крайници към желязната верига, прикована към огромната метална топка. Сърцето й се сви от мъка. Обзе я дълбока жал към малкия пазач. Зачуди се какво ли се крие в тази голяма каменна сфера — тайна, над която Деймън така старателно бдеше.

Но нямаше възможност да го попита.

9

Когато отвори уста, за да заговори, Елена усети как се надига рязко, като понесена от тайфун. За миг се вкопчи в момчето, изтръгнато насила от прегръдката й. Успя само да му извика: „Ще се върна при теб“, както и да чуе отговора му, преди да бъде върната насила в обичайния свят на хотелски стаи, бани и процедури.

— Ще опазя тайната ни! — изплака пред нея невръстното момче при раздялата им, буквално в последния миг.

Какво можеше да означава това? Ще пази в тайна техните срещи от истинския, „нормалния“ Деймън?

След миг Елена пак се озова сред тънещата в мръсотия стая в мотела. Деймън я стискаше за ръцете. Като я пусна, Елена усети вкус на сол. Сълзите й се лееха по страните й неусетно за самата нея.

Но по всичко личеше, че за нейния нападател това няма никакво значение. Деймън сякаш бе изцяло погълнат от отчаяние. Трепереше като младо момче, целунало за пръв път първата си любима. Това е пречупило способностите му за самоконтрол, предположи неуверено Елена.

Самата тя обаче беше на ръба на припадъка.

Не! На всяка цена трябваше да остане в пълно съзнание.

Буташе го и се извиваше, готова дори да се нарани, само и само да се изтръгне от непоклатимата му прегръдка.

Но той още я държеше здраво в ръцете си.

Нима бе обсебен? Нима Шиничи отново бе проникнала в съзнанието на Деймън и го заставяше да върши неща…?

Елена се задърпа още по-силно, като се напрегна дотам, че наистина й идеше да закрещи от болка. Простена още веднъж…

Хватката му се отпусна.

Не можеше да го обясни, но Елена знаеше, че Шиничи нямаше нищо общо с всичко това. Истинската душа на Деймън беше въплътена в малкото момче, приковано с вериги от Бог-знае-колко-столетия. Измъчено малко създание, никога не познало топлината и близостта, но все още съхраняващо сърцераздирателен копнеж към тях. Детето, оковано към скалата, бе една от най-съкровените тайни на Деймън.

Елена се разтрепери така неудържимо, че не бе уверена дали няма да изгуби съзнание, но не спираше да се тревожи за момчето. Дали не му е студено? И то ли плачеше и страдаше като нея? Как да разбере?