Сенчести души (Книга шеста)

Само веднъж? Но…

Сега Елена се разтревожи. Главата й се замая. Трябваше да я отпусне назад, трябваше да види лицето на Стефан.

Наклони глава и срещна две засмени очи, безкрайно черни, върху изсечено, бледо, удивително красиво лице.

Едва не изкрещя от ужас.

Тихо. Тихо, мой ангел.

Деймън!

Погледът на черните му очи се преплете с нейния. Неговите преливаха от любов и радост.

Кой друг?

Как смееш — как се озова тук? Елена все повече се объркваше.

Аз не принадлежа никъде, изтъкна Деймън и внезапно зазвуча тъжно. Знаеш, че винаги ще бъда с теб.

Не зная. Нищо не зная. Искам Стефан да се върне при мен!

Но вече бе прекалено късно. Елена чу звука от шума от плискането на водата наоколо. Събуди се точно навреме, за да надигне глава и да не се удави във ваната.

Сън…

Чувстваше се ободрена. Беше й много по-леко физически, но не можа да се отърси от тъгата, породена от съня. Не беше извънтелесно преживяване, а просто сън, макар и доста налудничав, объркан, както повечето и сънища.

Аз не принадлежа никъде. Винаги ще бъда с теб.

Какво ли можеха да означават тези безсмислици?

Но нещо в нея потръпна, сякаш си спомни нещо.

Набързо се облече — но не в нощницата с френската дантела от Валансиен, а в анцуг в сиво и черно. Когато се появи в стаята, се усещаше преуморена, наежена, готова за поредната караница с Деймън, ако той се издаде, че е прочел мислите й, докато е спяла.

Но Деймън с нищо не й подсказа, че е проявил любопитство към съня й. Елена видя леглото в стаята, съсредоточи се и пристъпи към него. Спъна се и се стовари върху възглавниците, които за нейно неудобство потънаха тутакси под главата й. Елена винаги бе предпочитала по-твърди възглавници.

За малко остана да лежи, вдъхвайки последните аромати от солите за баня, докато кожата и главата й постепенно се охлаждаха. Струваше й се, че Деймън не е променил позата си, откакто двамата влязоха в стаята.

През цялата сутрин пазеше гробно мълчание.

Накрая тя му проговори, само и само да се сложи край на тягостното мълчане. И както си беше пряма, започна веднага с най-важното.

— Какво не е наред, Деймън?

— Нищо. — Той се взираше през прозореца и се престори, че вниманието му бе изцяло погълнато от нещо, ставащо навън.

— Как така нищо?

Деймън поклати равнодушно глава. Но позата му издаваше мнението му за тази мотелска стая.

Елена се озърна. Сега зрението й бе прекалено изострено за човек, току-що преживял нещо вълнуващо, почти до предела. Огледа стените на стаята — бежови, килимът — бежов, бюрото — бежово. Кувертюрата на леглото — бежова, разбира се. Дори Деймън не можеше да отхвърли една стая с мотива, че в нея липсва любимият му черен цвят, помисли си тя и после въздъхна: „Ох, колко съм уморена. И объркана. И изплашена. И… невероятно глупава. Та в тази стая има само едно легло. И аз лежа върху него.“

— Деймън… — Надигна се с усилие. — Какво предпочиташ? Там има кресло. Мога да спя в креслото.

Той се извърна наполовина и тя в движение долови, че не беше подразнен, нито разиграваше някаква игра. Беше бесен. Приличаше на извъртане на убиец, но по-светкавично от възможностите на окото на човека за проследяване на движения. Придружено с цялостен контрол на мускулите, които се заковаха неподвижни едва ли не още преди да започнат да изпълняват функциите си.

Пред нея отново бе Деймън с внезапните си движения и с плашещата си неподвижност. Той отново се загледа през прозореца, с тяло, както винаги настръхнало и готово за… нещо. В този миг приличаше на звяр, миг преди да изскочи навън през прозореца.

— На нас, вампирите, не ни е необходим сън. — Произнесе го с глас, по-леден и по-контролиран от този, с който й говореше, откакто Мат си тръгна.

Това й вдъхна сили да се надигне от леглото.

— Знаеш, че съм наясно, че лъжеш.

— Настани се в леглото, Елена. Лягай да спиш. — Но интонацията му не се промени. Можеше да се очаква да й раздава командите си с по-равнодушен тон, с поуморен глас. Сега обаче Деймън звучеше по-напрегнат и в същото време по-добре контролиран от всякога.

Тя сведе клепачи.

— Всичко това да не е заради Мат?

— Не.

— Или заради Шиничи?

— Не!

Аха!

— Това е, нали? Опасяваш се, че Шиничи ще преодолее всичките ти защити и отново ще те обсеби. Нали е това причината?

— Лягай си в леглото, Елена — заповяда й Деймън глухо.

Опитваше се да я изключи напълно, все едно че не беше в стаята. Елена се вбеси.

— Кажи ми какво да направя, за да ти докажа, че ти вярвам? Пътувам съвсем сама с теб, без да зная къде отиваме. Доверих ти спасяването на живота на Стефан. — Елена вече бе застанала до Деймън, върху бежовия килим, който миришеше на… на нищо, на вряла вода. Дори не на прах.

Нейните думи бяха като прах. В тях имаше нещо, което звучеше кухо и грешно. Бяха истина — но не достигаха до Деймън…