Сенчести души (Книга шеста)

Елена въздъхна. Да докосва Деймън неочаквано, винаги е било рисковано, защото рискуваше да активира инстинктите му на убиец дори и когато не беше обсебен. Затова се пресегна крайно предпазливо и опря пръстите си върху лакътя му, под коженото му яке. След това го заговори колкото можа по-разбрано, като се стараеше да не влага никакви емоции.

— Сам знаеш, че сега притежавам и нови сетива, освен обикновените пет сетива като всеки човек. Колко пъти трябва да ти го повтарям, Деймън? Зная, че през изтеклата седмица не ти измъчва мен и Мат. — Противно на волята си долови умолителна нотка в гласа си. — Зная също, че по време на това пътуване ме защитаваше от всякакви опасности, дори уби заради мен. Това означава много за мен. Може и да повтаряш безброй пъти, че не вярваш в човешката прошка, но не мисля, че си я забравил. А пък когато знаеш, че няма за какво да се прощава…

— Това няма нищо общо със случилото се през миналата седмица!

Тонът му се промени толкова рязко, че Елена се почувства като шибната с камшик. Заболя я… Изплаши се. Деймън изглеждаше толкова сериозен. Освен това си личеше, че е подложен на огромно напрежение, но по-различно от опитите му да се пребори с влиянието на Шиничи.

— Деймън…

— Остави ме сам!

Кога съм чувала това? Озадачена, с разтуптяно сърце, Елена търсеше отговора в спомените си.

О, да.

Стефан. Беше за пръв път със Стефан в стаята му, когато той още се боеше да я обича. Тогава той вярваше, че ако й покаже чувствата си, ще я обрече на вечно проклятие.

Възможно ли бе Деймън толкова много да прилича на брат си? На по-малкия си брат, на когото винаги се присмиваше?

— Можеш поне да се обърнеш към мен, за да говорим очи в очи.

— Елена — прошепна той, но прозвуча без обичайния заплашителен маниер, прикрит зад деликатните маниери. — Върви в леглото. Върви по дяволите. Върви, където щеш, само стой по-далеч от мен.

— Много те бива в това, нали? — Гласът на Елена беше леден. Безразсъдна, обзета от гняв, тя пристъпи още по-близо до него. — Да отблъскваш всички около теб. Но аз зная, че тази вечер не си се хранил. Няма какво друго да искаш от мен, а не можеш да бъдеш гладуващ мъченик дори наполовина колкото Стефан…

Изрече го с увереността, че упреците й непременно ще предизвикат някаква ответна реакция, но обичайният отговор на Деймън на подобни предизвикателства бе се облегне на нещо и да се престори, че не е чул нищо.

Обаче това, което последва, я слиса напълно.

Деймън се извъртя рязко, сграбчи я в прегръдка, толкова плътна, че нямаше измъкване от нея. После сведе устремно главата си, като сокол, връхлитащ върху мишка, и я целуна. Беше достатъчно силен, за да я задържи към себе си съвсем неподвижна, но без ни най-малко да я нарани.

Целувката му беше продължителна и властна. За известно време Елена успяваше да устои на инстинктивния си всепоглъщащ порив. Тялото на Деймън беше по-хладно от нейното — тя още бе стоплена и мокра от ваната. Маниерът, по който я държеше в ръцете си, й подсказа, че ако се опита да се съпротивлява, вероятно сериозно ще пострада. Макар че не се съмняваше, че тогава той ще я освободи от хватката си. Но действително ли беше наясно какво всъщност искаше? Подготвена ли беше да рискува да си счупи някоя кост, за да провери докъде ще стигнат?

Деймън погали нежно косата й. Толкова нечестен ход от негова страна. Зави краищата й, уви ги около пръстите си… и то броени часове след като я беше обучавал как да изостря усещанията си чак до корените на косата си. Познаваше отлично слабите й места. Не просто слабите места на жените. Той познаваше точно нейните; знаеше как да я накара да крещи от наслада. Знаеше и как да я утеши и приласкае.

Не й оставаше нищо друго, освен да провери теорията си, дори с риск да си строши някоя кост. Нямаше да му се подчини, след като с нищо не го бе предизвикала да се държи така с нея. За нищо на света!

Ала после си спомни за невръстното момче, приковано към голямата скала. Любопитството й отново се пробуди и тя преднамерено съсредоточи мислите си върху миналото на Деймън. Така той попадна в собствения си капан.

Веднага щом мислите им се свързаха, проехтяха залпове, като огнени фойерверки. Заредиха се експлозии, разхвърчаха се ракети. Проблеснаха сияния, ослепителни свръхнови звезди. Елена настрои съзнанието си, пренебрегна усещанията за собственото си тяло и се зае да търси скалата.

Намери я надълбоко, много дълбоко, в най-изолирания сектор на съзнанието му, скрита най-отдолу сред вечния мрак, постепенно дремещ там. Но Елена все едно бе взела фенер със себе си. Накъдето и да се обърнеше, тъмните гирлянди от паяжини падаха, а масивни каменни арки се сриваха с грохот върху земята.

— Не се притеснявай — чу тя като че ли отстрани собствения си глас. — Тази светлина няма да ти причини зло. Не бива вечно да се криеш тук, в тези черни дълбини. Ще ти покажа красотата на светлината.