Сенки

Погледът му падна върху уреда за възпроизвеждане на действителността, зачислен му още в деня на постъпването му в семинара по изкуствен разум, когато инсталираха новия компютър в стаята му.

Същия уред, към който Адам Олдрич проявяваше такъв голям интерес.

Имаше ли някакъв начин да го използува за търсене на файловете в компютрите?

Задействува го и с помощта на модема си проникна в обширната основна мрежа, помещаваща се в лабораторията за изкуствен разум в съседното ново крило. Извика директориите на безчетните програми за възпроизвеждане на действителността, съхраняващи се там, и заоглежда списъка им.

Третата отзад напред привлече вниманието му.

„Микрочип.“

Какво ли е това? Един вид пътуване в самия компютър?

Или пък не ставаше дума за пътуване. Навярно някакъв нов начин за работа с компютъра?

С ускоряващ се пулс Джош задействува програмата, после си сложи шлема за възпроизвеждане на действителността, слушалките и ръкавицата.

Пред очите му се разкри непознат свят, свят на трептящи, непознати, подобни на лабиринт коридори. Имаше чувството, че стои насред лабиринта. Накъдето и да погледнеше, навътре водеха пътеки — пътеки, които се сливаха с други пътеки, разклоняваха се, пресичаха се, кръстосваха се в невероятно сложна плетеница.

Извърна глава и веднага последва илюзията за промяна на перспективата в самия лабиринт. И все пак във всяка посока водеха нови и нови пътеки, криволичеха из лабиринта.

Протегна напред ръката с ръкавицата. На екрана само на сантиметри от очите му се появи ръка, която реагираше сякаш е негова. Вече можеше да пипне стените на лабиринта.

Доближи ръка до една от тях и усети, че ръката му изтръпва, сякаш го е ударил ток.

Последва промяна и плетеницата от пътечките стана друга пред очите му.

Докосна втора стена. Последва нова промяна.

Превключватели.

Всяко докосване действуваше като превключвател и с всяко превключване предизвикваше поредица от промени.

Приличаше на вътрешността на компютърен чип, където в цифров вид се съхраняваше безчет информация, достъпна, подреждана и пренареждана единствено от милионите електронни превключватели. Залови се да изследва лабиринта и взе да докосва стените една по една. При всяко докосване плетеницата отново се променяше, но след известно време Джош откри повтарящи се образци в нея и успя да накара някои от тях да се появят отново.

После зад себе си чу глас.

Гласът на Джеф Олдрич.

Обърна се, сепнат, като забрави да си свали шлема. Очакваше да зърне Джеф на вратата на стаята.

Но вместо него пред погледа му се ширеше единствено продължаващият до безкрайност електронен лабиринт.

А в един от непознатите блестящи коридори висеше нечий лик.

Ликът на Адам Олдрич.

Вцепенен, Джош Маккалъм се взираше в лика на момчето, сметнато за покойник още преди седмица.

То му се усмихна със странна гримаса, от която го побиха тръпки.

— Сети се, значи! — рече Адам.

Без да мисли, Джош му отговори на глас.

— Адам?

— Да. Чудех се дали някой от класа ще се сети къде съм.

— К… как ме чуваш? — заекна Джош. Адам отново се усмихна.

В шлема за възпроизвеждане на действителността има микрофон. Компютърът дигитализира гласа ти и ми го препраща.

— Н… но нали тялото ти е мъртво?

В слушалките се чу хихикане. После заглъхна.

— Не думай! Не ме ли виждаш?

— Но това не си ти! — възрази момчето.

— Разбира се, че не съм — съгласи се Адам.

— Само образ на екрана. Сметнах, че ще ти е по-лесно да ме виждаш, вместо само да ме чуваш. И взех, та възпроизведох лика си. Не е кой знае каква работа.

Джош усети, че го облива пот. Опита се да преглътне заседналата в гърлото му буца.

— Това е някакъв номер, нали? — примоли се той, макар и още преди да си отвори устата, да знаеше, че не е.

— Няма никакъв номер — отвърна Адам.

— Сега живея тук. Вече съм част от компютъра.

Джош помръкна. Макар и да знаеше какво са сторили с Адам и Ейми, все се бе надявал, че греши.

— Н… не ти вярвам — заекна той с треперещ глас.

Адам широко се усмихна.

— Искаш ли да видиш?

— Какво да видя? — Сърцето му биеше до спукване, виеше му се свят. От една страна, му се щеше да свали шлема, да махне ръкавицата и да избяга колкото се може по-бързо от това, което ставаше. Но, от друга страна, му се щеше да продължи, искаше да разбере какво всъщност става.

— Каквото поискаш, Джош — каза му Адам и леко сниши глас съучастнически.

— В компютъра има всичко, Джош. Всичко на този свят. А пък аз мога да ти го покажа. Какво искаш да видиш?

— Не знам — прошепна.

— Змии. Искаш ли да ти покажа змии? — В миг всичко около Джош се промени. Изведнъж пред очите му огромна кобра надигна глава и застрелка езика си напред-назад. Дъхът на момчето секна и то мигновено се извърна, но се озова очи в очи със свита на кълбо гърмяща змия, чиято потрепваща опашка застрашително забръмча в ушите му.

— Не! — изпищя той.

— Престани!

Бръмченето заглъхна и се чу как Адам се смее, докато образът на гърмящата змия се сливаше с неговия.

— При мен обаче е супер! — прошепна той.