Сенки

— Изглежда, има такова нещо — размишляваше Енджърсол, — но едва ли е само това.

— Наистина е по-умна от Адам — изтъкна Хилди.

— Коефициентът и на интелигентност е със седемнадесет точки по-висок от неговия.

Това е само още един аспект на загадката. Но май не е всичко. Погледни.

Той взе свитъка с графиките от мястото, където го бе оставила Хилди, набързо го прелисти и измъкна един лист. Тя му хвърли бърз поглед и веднага го позна. Това бе частична разпечатка на изображението, появило се на монитора над стъкленицата на Ейми, когато тя се събуждаше за пръв път рано през деня. Щом жената се вгледа по-отблизо, Енджърсол й подаде втора графика, този път на дейността на ума на Адам Олдрич в момента на неговото пробуждане след операцията по прехвърляне на мозъка му в стъкленицата.

Докато умът на Ейми щеше да се пръсне от активност, но създаваше графични образи, представляващи единствено безсмислен хаос, мозъчните вълни на Адам свидетелствуваха за далеч по-нормална дейност и ясно следваха стереотипа на човешки ум, пробуждащ се от дълбок сън. Хилди вдигна поглед към Енджърсол.

— Очевидно ти виждаш нещо, което за мен остава скрито. Струва ми се, че при събуждането си Ейми се е побъркала. Но след това не личи такова нещо.

Той почука с пръст сутрешната графика на умственото състояние на Ейми.

— Като изключим лудостта, какво първо ти идва наум, като погледнеш това?

Хилди отново огледа графиката и без да се замисля, отговори:

— Temper tantrum1.

— Именно — съгласи се Енджърсол.

— Пред очите ти е реакцията на едно много сърдито дете. Твърде бързо е разбрала какво се е случило с нея и е побесняла от яд. И се мъчи да стори нещо.

Жената сбърчи вежди.

— Но какво? Какво се мъчи да направи?

— Не съм сигурен. Още не съм разговарял с нея. Затова те повиках. Ще я изслушаме и после ще решим какво да правим.

Той седна зад бюрото си и взе да набира команди на клавиатурата. После, без да откъсва поглед от монитора над стъкленицата на Ейми, заговори в миниатюрен микрофон, закрепен непосредствено до клавиатурата.

— Ейми, говори доктор Енджърсол. Чуваш ли ме?

Още при първата отронена сричка образът на Ейми изчезна от монитора. В продължение на няколко секунди не последва реакция, но после един от високоговорителите, закачени на тавана, изпращя.

Думите прозвучаха приглушено, сякаш говореше глух човек.

— Чувам… те.

Хилди понечи да каже нещо, но тя я прекъсна, и се приведе над микрофона.

— Знаеш ли къде се намираш, Ейми?

Последва мълчание, после тя отвърна:

— Знам.

— Ще ми кажеш ли къде?

Отново се възцари тишина, но в края на краищата тя отвърна:

— Искам да си отида у дома.

Хилди Креймър и Джордж Енджърсол се спогледаха.

— Това е невъзможно, Ейми — заяви спокойно директорът.

— Ако знаеш къде се намираш, не може да не знаеш, че е невъзможно.

— Искам да си вървя у дома! — повтори Ейми. Сега думите й прозвучаха по-силно и дори и в компютризирания й глас Хилди усети ината на момиченцето.

— Защо сте ме сложили тук?

— Не можехме да те пуснем да си вървиш у дома, Ейми. Имахме нужда от теб. Това, което правим сега, е от огромно значение. Схващаш ли?

— Всичко е заради котката, нали? — попита тя. Гласчето й се промени отново и прозвуча жалостиво, едва ли не неразбрано.

— Яд те е на мен, че не одобрих какво правиш с котката. И не ти се щеше да разправя някому какво стори с нея.

— Разбира се, че не, Ейми — каза й Енджърсол.

— Котката не ме интересува. Тя бе само част от експеримента.

Почти цяла минута Ейми не каза нищо. После високоговорителят отново оживя и гласът й прозвуча гневно:

— Аз още мога да те издам. Мога да кажа на когото си искам. Трябва само да изпратя съобщение.

Енджърсол се усмихна на Хилди.

— Имаш право — съгласи се той, сякаш спореше за дреболии с някой от учениците си.

— Но кой ще ти повярва? Адам вече прати няколко съобщения, но никой не повярва, че са от него. Всички мислят, че това са номера на Джеф.

— Ще им кажа какво си сторил — заяви Ейми и леко повиши глас.

— Ще им кажа къде се намирам, за да дойдат и да ме намерят.

— Нищо няма да излезе, Ейми — отвърна Енджърсол.

— А сега ме чуй много внимателно, защото ще ти кажа какво ще стане с теб, ако се опиташ да го сториш. Ти не си мъртва, Ейми. Ти си жива. Но ако се опиташ да извикаш някого, за да дойде и да те намери, няма да останеш жива. Ще трябва да спра хранителните вещества, Ейми. Ще ги спра или ще пусна отрова с тях. И това ще бъде краят ти. Разбираш ли, Ейми?

Отново настъпи тишина, но този път тя продължи само няколко секунди. Екранът на монитора над Ейми оживя и на него с такава скорост се изредиха наименования на файлове, че нито Енджърсол, нито Хилди успяха да ги прочетат.

— Познаваш ли ги? — попита гласът на Ейми. Сега в него се долавяше нещо небрежно наставническо, сякаш отвръщаше със същите тембър и тон, с които Енджърсол само преди миг я заплаши да я убие.

— Това са всичките ти програми, доктор Енджърсол. Всички програми, залегнали в проекта ти. Ако умра, всички тези програми ще бъдат изтрити. И знаеш ли какво ще стане тогава? Ще умре и Адам, и всичко ще отиде по дяволите.