Сенки

Все още го помнеше, сякаш се бе случило днес. Преди обяд Адам се бе прибрал през задната врата, хълцайки от унижение. Малко преди междучасието се бе напишкал в детската градина. Бе изчакал всички да излязат на двора и после, молейки се никой да не го види, бе изминал тичешком трите преки до дома. Но най-много се бе боял да не би брат му да научи и да му се подиграва. „Той ще каже на всички“ — заклевал я бе тогава той.

Джанет знаеше, че е прав, понеже откакто проговориха, Джеф все изпитваше странно удоволствие да дразни брат си до сълзи, като не пропускаше да му се подиграва и заради плача. И тъй Джанет му помогна да се измие и да се преоблече, а после му разреши да си остане вкъщи и обясни на Джеф, че Адам го е свил стомахът.

И с това историята приключи и никой никога не отвори дума за нея.

До днес.

— Той е — прошепна Джанет.

— О, Божичко, Чет, той е!

Лицето на бащата се изопна.

— Как може да е той, Джанет! Джеф е, по дяволите! Не знам как го прави, но бъди сигурна, че ще разбера! А и вече ми писна!

— Само исках да знаеш, че съм добре, мамо — тъкмо казваше Адам.

— Не съм умрял. Наистина, не съм. Аз…

Чет изключи телевизора и екранът угасна. След миг той извади касетата от видеомагнетофона и я постави в износеното дипломатическо куфарче, в което носеше книжата и бележките си за лекциите.

— Още утре сутринта ще разбера кой е позволил на Джеф да стори това — заяви той.

— А ако се окаже, че и някой от студентите му е помагал, няма да се размине без няколко изключени в Барингтън. Все съм чувал за жестоки шеги, но тази надминава всичките!

Джанет се взираше в тъмния екран на телевизора.

Разбира се. Чет беше нрав. Сигурно бе номер.

И все пак през цялото време, докато бе гледала и слушала Адам, кой знае защо чувството, че изобщо не е номер, не я напусна.

Струваше й се, че е гледала нечия сянка. Сянка на покойник.

24.

Пред вратата на кабинета на Джордж Енджърсол Джанет Олдрич се поколеба.

— Мислиш ли, че постъпваме правилно? — за четвърти път попита тя Чет.

— Май трябваше първо да поговорим с Джеф…

— Нямам за какво да говоря с него, преди да разбера как ни извъртя номера си — отвърна той. В гласа му още личаха следи от снощния гняв.

— Ако Енджърсол не може да ни каже, смятам, че и двамата сме наясно как се е случило.

— И без да й даде време да възрази, отвори вратата и влезе пръв.

След половин час Джордж Енджърсол седеше на бюрото си и за втори път гледаше записа. Щом семейство Олдрич пристигна без предизвестие и прекъсна съвещанието, което двамата с Хилди не желаеха да отлагат, той се видя принуден търпеливо да ги изслуша, докато му обяснят какво е станало късно снощи. Отначало мислеше, че едва ли ще са му необходими повече от няколко минути, за да припише снощната случка на шегите на Джеф. След като изгледа записа обаче и осъзна какво е сторил Адам, той се извърна към Чет и Джанет.

— Не мога да си представя какво е целял Джеф — изрече хитро, като се преструваше на наистина обезпокоен.

— Известно ми е, че възпитаниците ми са автори на доста изтънчени номерца, но това…

— Май ще е най-добре, ако доведеш Джеф — обърна се към Хилди.

— Смятам, че колкото по-бързо изясним този въпрос, толкова по-добре за всички ни.

Тя се подвоуми за част от секундата, но изразът в очите на Енджърсол не търпеше възражение и понечи да излезе от кабинета му. Преди да прекрачи прага, той я спря.

— Хилди, май ще е по-добре да съобщиш на останалите от семинара ми, че тази сутрин няма да проведем занятие. Кажи им, че ще имат свободен час, а после доведи Джеф тук.

Макар че лицето й пламна, щом се обърна към нея, като към подчинена, чиято роля не е от кой знае какво значение, Хилди безропотно изпълни заповедта му и бързо се върна, понеже семинарът се провеждаше на долния етаж. Джеф Олдрич вървеше след нея и изглеждаше ядосан.

— Защо сте ми сърдити? — попита той още с влизането си в кабинета. Закова се на прага и ядосано изгледа баща си.

— Нищо не съм направил!

— Не ме лъжи, Джеф — отвърна Чет с толкова рязък глас, че момчето боязливо отстъпи крачка назад.

— Пуснете записа отново, доктор Енджърсол. Нека се убеди, че този път го спипахме.

Без да продума, директорът пренави лентата и я пусна отново. Този път, докато записът вървеше, той не отмести поглед от лицето на Джеф Олдрич. Още след първите няколко метра от записа момчето го погледна и двамата май си казаха нещо без думи.

Джеф веднага бе разбрал какво се е случило. Но как да постъпи?

Лентата свърши. В стаята настъпи напрегната тишина. Чет пръв я наруши:

— Е?

Джеф се сепна и се извърна към баща си. Присви очи.

— Откъде взехте това?

Макар че лицето му остана невъзмутимо, Джордж Енджърсол изпита облекчение. В тона на Джеф се чувствуваха в еднаква степен и отричане, и вина. А това не убягна и на Чет Олдрич.

— По дяволите, много добре знаеш откъде го имаме, Джеф? — рече той.

— Въпросът е как го стори?

Той се поколеба точно колкото трябваше, преди да отговори.

— Какво съм сторил? Нямам и понятие. Приличаше на Адам, нали? Думите му жегнаха Джанет.

— Джеф, с какво съм заслужила това? — попита тя с треперещ глас.