Сенки

Несъмнено тя вече се е сетила и се е примирила с положението. Нямаше какво толкова да избира — или щеше да му сътрудничи, или да умре.

И наистина щеше да умре, тъй като той вече знаеше как да предотврати запланувания от нея саботаж.

Само трябваше да я приспи.

Първо обаче се налагаше да се оправи с Адам.

Набра на клавиатурата командите за включване на озвучителната система.

На екрана се появи съобщение:

ЗВУКОВАТА СИСТЕМА ВЕЧЕ Е ВКЛЮЧЕНА.

Енджърсол се намръщи. Със сигурност си спомняше, че снощи изключи звука. С Хилди говореха за неща, които не искаха нито Адам, нито Ейми да чуят.

Но сега бе включена.

Откога ли работеше?

— Адам — каза той със спокоен, но натежал от яд към момчето глас.

— Искам да си поговорим.

Моментално мониторът над стъкленицата на Адам присветна и ликът на момчето се появи с широко отворени очи и разтревожен вид.

— Н… научихте, така ли? — попита то.

— Тате ви е казал какво съм направил.

Да, каза ми. И ако Джеф не се бе престорил на гузен, целият ни проект отиваше на вятъра. Ясно ли ти е?

— Д… да — заекна Адам.

— Много ли ми се сърдите?

— Разбира се, че ти се сърдя. Създаде куп неприятности на брат си, а можеше и всички да загазим.

На екрана брадичката на Адам потрепера.

— Не исках да замесвам и Джеф… — започна той, но Енджърсол не го остави да довърши.

— Джеф ми трябва тук, Адам. Нужен ми е за проекта, а и той иска да вземе участие. Не прави нищо, което да попречи на осъществяването му. Разбра ли?

На екрана ликът на Адам кимна:

— Да.

— Сигурно скоро Джеф ще ти се обади — продължи Енджърсол.

— Каквото и да те помоли, изпълни го.

— Ами ако… — започна Адам, но Енджърсол отново не го остави да довърши.

— Бъркам ли нещо, Адам? — попита той.

— Пак ли да повтарям? Сигурен съм, че Джеф гори от желание да заеме мястото ти в проекта.

Адам замълча за миг, докато съзнанието му възприеме думите на Енджърсол.

Най-сетне с треперещ глас пак проговори:

— Ще направя каквото Джеф поиска. Стига някой да не пострада.

— Добре. Сигурен съм, че най-малко Джеф ще иска някой да пострада. Само иска да стане част от проекта. Разбрахме ли се?

На монитора ликът на Адам кимна в знак на съгласие.

— Много добре тогава — продължи Енджърсол.

— Можеш да се върнеш към заниманията си. — И докато ликът на Адам избледняваше на монитора, Енджърсол насочи вниманието си към този над другата стъкленица.

— Ейми! — рязко каза той.

— Чуваш ли ме?

Моментално на графиката, следяща алфа-вълните на Ейми, се появи точица. И макар че тя изчезна почти толкова бързо, колкото и се появи, не бе достатъчно бързо.

— Добре, Ейми. Знам, че слушаш, и според мен се налага да поговорим.

Прегледа показанията на монитора на Ейми, после се взря в екрана над стъкленицата. Въпреки усилията й да ги потисне, той видя графичното изображение на многообразието от мозъчни вълни, реагиращи на думите му толкова ясно, сякаш виждаше самото й лице. Но на екрана над стъкленицата от лицето на Ейми нямаше и следа.

Той подозираше, че се преструва на заспала.

— Знам, че ме чуваш, Ейми, и май знам какво се върти в главата ти. Ядосана си. И ми се струва, че с право. Навярно не трябваше изобщо да те включвам в проекта. Но това е вече минало и нито ти, нито аз можем да го върнем обратно. А и ми се струва, че, унищожавайки проекта, няма нищо да постигнеш. Разбери това! Опитите ти да разкажеш на някого всичко, също няма да ти донесат нищо. Не разбираш ли? Даже някой да ти повярва и да дойде да те търси, теб отдавна няма да те има. И двамата с Адам ще сте мъртви, и тук, долу, ще остане само компютърът „Кройдън“, който ми помага в търсенето на изкуствен разум. Ще прегледат лабораторията, ще видят и мозъците от шимпанзета, които ще заместят вашите в стъклениците, и толкова. Файловете ще се възстановят и проектът ще продължи. Така че имаш право на избор. Да участвуваш в проекта или да си мълчиш и да се цупиш. — Гласът му се промени и зазвуча неотстъпчиво.

— Не обичам намусени деца, Ейми. Това поне разбра ли?

От страна на Ейми изобщо не последва отговор. Високоговорителите на тавана мълчаха, а мониторът над стъкленицата тъмнееше. Енджърсол почака няколко минути. Не се съмняваше, че тя чува всяка негова дума, както и че именно нейно дело е включването на звуковата система, след като той я изключи снощи. Най-сетне взе решение.

Отиде в съседната стая, отключи шкафа с лекарствата и извади ампула натриев пентотал. Върна се в лабораторията, прикрепи ампулата за изкуственото кръвообращение, което поддържаше притока на кръв в мозъка на Ейми, и отвори клапана съвсем мъничко.

Приспивателното щеше да навлезе в мозъка й в такива незначителни количества, че щеше да разбере какво става с нея, твърде късно.

Гласчето на Ейми прокънтя в стаята.

— Спри!

Енджърсол замръзна. Как така вече е усетила? Едва ли пентоталът е достигнал до мозъка й.

Сякаш прочела мислите му, тя отново проговори:

— Цялата ми поддържаща система е под мое наблюдение, доктор Енджърсол. Знам какво правиш. Пускаш пентотал в кръвообращението ми. Спри го.