Сенки

Същата вечер Джош Маккалъм седеше сам в столовата и кимаше на всеки, който го заговаряше, но нито покани някого при себе си, нито пък прие предложението на Брад Хиншоу да пренесе таблата си на масата, където вече се хранеха други две деца.

Тази вечер не му се говореше с никого, не му се разправяше отново как се е чувствувал, когато намери тялото на Ейми, а и не му се слушаше как останалите деца говорят, че може би Стив Конърс я е убил.

Тази вечер искаше да остане сам, защото цял ден не успя да реши какво да прави. И макар че се стараеше, доколкото можа, да внимава в час, нищо не излезе. Колкото и да се мъчеше да вниква в думите на преподавателите, случилото се вчера с Ейми не му излизаше от главата.

Както и преживяното от него снощи, когато взе, че си сложи шлема за възпроизвеждане на действителността и изведнъж се появи Адам Олдрич.

Цял ден се бори с тази загадка, като все се чудеше дали видяното е истина, или е само някакъв компютърен трик, някаква сложна програма за взаимодействие, откликваща на всяко негово желание.

Но щом програмата е толкова съвършена, та да го накара наистина да повярва, че пред очите му е Адам и че той разговаря с него, то значи притежава разум, нали така? В това се състоеше един от тестовете за изкуствен разум. И въпреки това доктор Енджърсол им каза, че такова нещо не съществува и никога няма да съществува. При това, ако видяното от него бе само програма, как тогава да си обясни станалото тъкмо към края, когато чу вика на Ейми за помощ?

А после в училище дойдоха господин и госпожа Олдрич и прибраха Джеф у дома. Джош веднага се досети, че внезапното му заминаване има нещо общо с Адам. Още преди началото на първия час, и докато чакаха доктор Енджърсол, Хилди им съобщи, че семинарът тази сутрин няма да се състои, а после отведе Джеф горе, в кабинета на доктор Енджърсол, и момчето още тогава разбра какво се е случило. Госпожа Олдрич сигурно е получила ново послание от Адам и сега обвиняваха Джеф за него.

А сега даже и Джеф го нямаше и той нямаше с кого да поговори за бъркотията в главата си.

Хрумваха му какви ли не безсмислици и колкото повече разсъждаваше, толкова повече всичко се объркваше.

Освен ако не приемеше видяното снощи за истина, понеже тогава всичко си идваше на мястото. А това значеше, че някъде наблизо Адам и Ейми все още са живи, мозъците им все още функционират, макар й телата им да са мъртви. Но къде? Къде е компютърът, в който се намираше Адам? И какво ли го чакаше, ако го открие, питаше се Джош. Каквото и да са наумили, сигурно са ги скрили доста добре, щом искаха всички да си мислят, че те са мъртви! А ако го пипнеха, че се опитва да разкрие тайната им…

Май трябваше да се обади на майка си и да й каже, че иска да се прибира у дома.

Но тя ще поиска да знае защо.

Какво ли ще каже, като й съобщи, че Адам и Ейми изобщо не са мъртви, ами са скрити нейде в някакъв компютър? Ще каже, че се е побъркал, и ще го прати на психиатър. Освен това не му се искаше да се връща в Едем и да скучае в час с деца, които го мразят. А и несъмнено му се щеше да разбере какво се е случило с Ейми. Ако някой й е сторил нещо, искаше да разбере кой, за да го накара да съжалява.

Джош довърши вечерята си, вдигна отрупаната с мръсни чинии табла и я отнесе на гишето между столовата и кухнята.

Очите му не се отместваха от вратата за мазето и само при спомена за случилото се преди две вечери там долу той потрепера.

Спомни си и се почуди.

Още веднъж в спомена си видя бетонната грамада, подобна на асансьорна шахта и още веднъж долови шума, преминаващ вътре досами него и продължаващ надолу.

Под къщата ли отиваше?

Възможно ли е Адам и Ейми да са там?

Но как да разбере? И ако под къщата имаше нещо, някаква тайна лаборатория, как да достигне до нея?

Сърцето му се разтуптя, докато размишляваше върху възможностите.

И щом си помисли, че пак трябва да прекоси мрачния лабиринт от помещения в мазето, усети, че го побиват ледени тръпки.

Нечий глас прекъсна унеса му. Глас, от който му се вледени кръвта. Гласът на Хилди Креймър.

Овладя криво-ляво обхваналата го паника и се извърна.

— Джош, зле ли ти е? — питаше тя и очите й, сякаш го приковаваха за стената.

Джош изтръпна. Дали го е видяла да се взира във вратата за мазето? Дали знае какви мисли му минават през ума?

— П… просто се сетих за Ейми и толкова. Все с нея се хранехме, а… — Вопъл задави гласа му.

— Просто ми липсва.

Всевиждащият взор на Хилди се смекчи.

— Знам. — Тя сложи ръка на рамото му.

— На всички ни липсва. Но понякога стават ужасни неща и трябва да се научим да ги понасяме. Животът продължава, колкото и тежко да ни е от време на време.

Той се пребори с желанието си да се изтръгне от прегръдката й.

— Искаш ли да си поговорим за това? — попита възпитателката.

— Можем да отидем в кабинета ми.

Джош поклати глава.

— Ще ми мине. А и имам много домашни за утре.

За негово облекчение Хилди свали ръка от рамото му и каза:

— Е, ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.