Сенки

Случилото се не му излизаше от главата, макар че майка му — а и всички останали — да го съветваха да не си мисли за това, ами просто ако може, да го забрави.

Но как се забравяше подобно нещо?

Та нали бе очевидец? Нали видя всичко?

Видя трупа на Хилди в асансьора, а после и телата на д-р Енджърсол и Джеф да лежат на пода в подземната лаборатория. Мъртвият мозък на Адам сред локва вода.

Както и мозъка на Ейми, още жив в стъкленицата, още свързан с компютъра.

Мозъкът на Ейми умря пред очите му.

За пръв път някой умираше пред очите му, а графиките на монитора, с внезапно застиналите линии, оставиха неизличими следи в паметта му. Тогава дълго се взира в тях, а после отмести поглед и не откъсна очи от плаващото в съда късче плът.

То изобщо не се промени. Гънките в основата изглеждаха като преди, цветът му имаше същия сив оттенък, прошарен от синкавата мрежа капиляри.

Струваше му се, че не би трябвало да е така.

Щом Ейми е мъртва, и мозъкът й трябваше да се промени.

Но нямаше промяна и когато най-сетне усети ръката на Алън Довър на рамото си, той вдигна очи.

— Наистина ли е мъртва? — попита с треперещ глас.

— Боя се, че е така — му каза полицаят.

— Хайде. Защо не вземем да излезем навън? Вече не сме потребни тук.

Когато се качиха в тайния асансьор, Джош се сети какво се бе случило с Хилди и го побиха тръпки.

Вечно ли щеше да го преследва този спомен, щом се качеше в асансьор?

Когато се озоваха в апартамента на д-р Енджърсол, не се качи на раздрънкания, стар асансьор, който още чакаше на площадката на четвъртия етаж, а предпочете да слезе по стълбите.

— Някой се е обадил на майка ти, Джош — му каза Алън Довър.

— Довечера ще пристигне да те отведе у дома.

Джош почти не чу тези думи, защото най-сетне се поддаде на сдържаните цяла сутрин емоции. Прегърна полицая и зарида пред очите на всичките си приятели.

— Не бой се! Вече всичко свърши — успокояваше го той.

Но не беше свършило. Цял ден разговаря с полицаите, лекаря и още сума ти хора, чиито имена вече не помнеше. Отговаряше, доколкото може, на всички им въпроси и за пореден път обясни какво видя, щом нахлузи шлема за възпроизвеждане на действителността и съзря Адам в компютъра. Дори се опита да им покаже, но когато се качиха в стаята му, пусна компютъра, сложи си шлема и ръкавицата и нищо не излезе. Веднага разбра какво се е случило. Преди да умре, Ейми е заличила всички програми, съставени от д-р Енджърсол, с помощта на които всъщност виждаше в компютъра.

Почти със сигурност знаеше, че точно това се е получило.

Изобщо и дума не можеше да става за илюзия.

Съставили бяха програмата, за да може Адам да му покаже какво значи да се намираш в компютъра, да станеш частица от обитавания от него и Ейми свят.

Свят, който предизвикваше у него кошмари и пораждаше чувството, че губи разсъдъка си.

След като в крайна сметка Джош им разправи всичко, което знаеше, майка му пристигна и му помогна да прибере дрехите и книгите, а той се сбогувал малкото останали деца.

В училището цял ден прииждаха родители, опаковаха вещите на децата си и ги отвеждаха колкото се може по-бързо. Джош знаеше защо го правят, но се чудеше дали има смисъл, след като експериментът, провеждан от д-р Енджърсол, вече е минало, а самият д-р Енджърсол е мъртъв.

Повечето от децата дори не взеха участие в експеримента. И въпреки това родителите им ги отвеждаха у дома, като повтаряха думите на майка му:

— Знаех си аз, че на това място нещо не е наред! Още като го зърнах, си знаех, че нещо не е наред!

Джош не им вярваше. В края на краищата училището си беше същото с просторната, зелена ливада, ширнала се пред дома, и извисилата се по средата й горичка от секвои, където за пръв път срещна Ейми.

И докато в края на краищата майка му го караше до селцето в малката странноприемница, където щяха да преспят, той дълго се взираше през задното стъкло на колата, като си знаеше, че никога вече няма да види Академията или някое от децата, с които се сприятели.

Щом си легна вечерта в една стая с майка си, дълго време не можеше да заспи.

Заслушан в шума на морския прибой под странноприемницата, той се питаше кога ли пак ще го чуе.

И какво ли го чакаше в предишното му училище в Едем, като се върнеше.

Там уроците нямаше да са като тези в Академията, щеше по цял ден да си кротува и да се преструва, че слуша учителят да говори за неща, които вече знае.

Пак ще се наложи да изтърпи подигравките на останалите деца, да се прави, че не му пука, да се преструва, че му е все тая, че няма нито един приятел.

Но поне в Едем никой нямаше да се опита да стори с него това, което д-р Енджърсол стори с Адам и Ейми.

Сега те бяха мъртви, а той жив и здрав се връщаше в Едем.

Малко преди изгрев слънце най-сетне заспа, а по пътя за дома се умълча, взираше се през прозореца, свил се в ъгъла на седалката си, докато прекосяваха отново пустинята с майка си.

А сега, вече почти седмица по-късно, имаше чувството, че изобщо не е заминавал.

Пустинята си бе същата, слънцето пак грееше от небесата, хълмистият пейзаж пак бе лишен от каквато и да е растителност, освен гигантските кактуси.