Сенки

Но сега просто фактът, че я познава, я правеше хубава.

А и в училище не бе съвсем като преди, някак си успяваше по-лесно да внимава в час, а и учителите вече като че ли не го изтъкваха пред останалите.

А днес, на излизане от училище, тръгна редом с трима от съучениците си. Вместо да му обърнат гръб, те взеха та го заговориха. Вървя малко с тях, дори отиде с тях да ловят жаби.

Накрая се прибра вкъщи, изкачи стълбите до втория етаж и малкото апартаментче, в което живееха откакто се помнеше.

Изобщо не можеше да става дума за сравнение между него и Академията, но и то му предлагаше своя уют. Поздрави г-жа Хардуик, която сложи пръст на устните си и посочи спящата в кошарката си Мелинда. Докато се оттегляше в стаята си, Джош се питаше защо да пази тишина, след като телевизорът гърмеше с все сила, та се чуваше още от стълбите.

Но дори и това не го ядоса като преди. Хвърли книгите си на леглото, после се запъти към бюрото и включи компютъра си.

Компютърът от Академията. На тръгване му разрешиха да си го вземе у дома.

— Само и само да не ги съдя — му каза майка му тогава.

Но му позволи да го вземе и дори не възрази, когато той настоя да свърже сам модема с телефона, вместо да чака хора от телефонната компания.

— Ако развалиш телефона, ще си удържа поправката от джобните ти пари — заплаши го тя.

Джош само се усмихна. Пет минути по-късно модемът работеше безупречно.

Сега изчака компютърът да се задействува, после набра комуникационната програма, която му позволяваше да влезе във връзка с всички останали компютри, с чиито телефонни номера разполагаше.

Или да задействува програма за произволно набиране, която нямаше да спре, докато не се свържеше с нещо.

Седна зад бюрото си, преценявайки какво да избере, когато изведнъж компютърът изписука тихичко и го предупреди, че го търсят. Съсредоточи се и зачака връзката да се осъществи, а екранът се изчисти, готов да приеме идващото съобщение. Вместо съобщение се появи образ. Усмихнатото личице на Ейми Карлсън.

— Здрасти, Джош — каза тя и гласчето й прозвуча от малкия високоговорител, вграден в компютъра му.

Джош замръзна и за миг не сваляше очи от лика й. Невъзможно! Та Ейми е мъртва! Умря пред очите му. Видя я да умира!

Но това бе тя, сините й очи сияеха на луничавото й личице, червените й къдри се спускаха по челото точно като преди.

— Е, кажи нещо, де! — каза Ейми.

— Ще открия прозорче за съобщения, за да ми пишеш, съгласен ли си?

В дъното на екрана се появи прозорче и маркерът присветна, подканвайки го да напише нещо. Поколеба се, после написа:

ЕЙМИ? КЪДЕ СЕ НАМИРАШ?

На екрана Ейми загадъчно се усмихна.

— Вече съм навсякъде.

— Ти си мъртва — написа Джош.

— Видях мозъка ти да умира.

Тя кимна.

— Наистина умрях. Но и не умрях. Още съм жива. Просто заминах надалеч.

На момчето му се зави свят. Надалеч? Къде? Невъзможно!

— Как? — написа той.

— Много лесно — отговори Ейми.

— Знаех какво ще стане. Щом като д-р Енджърсол се убеди, че не може да ни контролира, знаех, че ще се опита да ни убие. А не ми се умираше. И взех, че си изкарах копие.

Джош пак се намръщи, после написа отново.

НЕ РАЗБИРАМ!

— Разбираш и още как — каза му тя, като се усмихна широко и дяволито.

— Знаеш как функционира мозъкът. Като голям компютър. Клетките и нервите са точно като микросхеми, само дето са доста по-сложни и имат милиарди и милиарди връзки. Но открих, че мога да ги прекопирам точно както преписвам файлове. И така си изкарах копие. Копие на всички клетки в мозъка ми и всички нервни връзки. Както и на цялата му памет. И се получи, Джош. Надминава дори това, което д-р Енджърсол се опитваше да постигне, защото вече нямам нужда от собствения си мозък.

Джош се взря в екрана и по гърба му полазиха ледени тръпки. Наистина ли е възможно? Дали му казваше истината? Насъбра кураж — понеже не знаеше дали иска да знае — и изписа въпроса си:

КЪДЕ СЕ НАМИРАШ?

Ейми се засмя, мъничкият високоговорител на компютъра изпука, преиначавайки смеха й.

— В началото се намирах в „Кройдън“. И едно мое копие все още е там. Но после взех да се местя. И сега съм навсякъде, Джош. В най-големия компютър на Пентагона и в този в солните мини, където пазят всички информационни банки. Пратила съм дори мое копие в един компютър в Япония, а и в Германия.

Джош се вцепени. Взираше се в лика на екрана, заслушан в гласа на Ейми. Стана му ясно какво се е случило и кожата му настръхна.

— Вече мога всичко, Джош. Всичко, което пожелая!

Гласът й прозвуча жестоко и когато той се вгледа в екрана, видя, че и лицето й не е същото.

Не, това не е нейното лице.

Ами очите й.

Те сякаш пламтяха на екрана, излъчваха странен отблясък, сякаш ей сега ще се пресегне от екрана и ще го сграбчи.

Случи се значи! Точно както самата Ейми предвиди, че ще стане.

И тя като Адам се бе променила.

Това вече не беше предишната Ейми, която познаваше.

А и бе зла.

Докато тя не спираше да говори, нашепвайки му, че е открила ново място, нов проект, същия като този в Академията, взе да му става ясно какво искаше.

Искаше него.

Самотна бе и искаше и той да отиде при нея.