Сенки

— Здрава ли? — повтори Франк Карлсън. Без да откъсва поглед от стъкленицата, усети дълбоко в него да се надига ярост.

— Това не е дъщеря ми — заяви той, с мъка произнасяйки думите.

— Това не е Ейми! — Повиши глас.

— Не ми разправяйте, че това е Ейми! Нима не разбирате? Няма да приема, че това… това нещо… е част от момиченцето ми! Не! — Зарида, схващайки какво наистина се е случило с дъщеря му, и изведнъж скръб замести гнева му.

— Не — проплака отново той.

— Защо Ейми! Защо мъничката ми Ейми!

И докато мъката му отекваше в стаята, линиите на следящия мозъчните вълни на Ейми Карлсън монитор внезапно се промениха.

В равномерната шарка на вълните се появи точица, задържа се на екрана и бавно се движеше наляво, докато уредите събираха новите данни и ги отразяваха на монитора.

— Тя ви чу — промълви Джош, без да откъсва очи от монитора.

— Ейми ви чу!

* * *

В мрака и тишината, сред които се оттегли Ейми, отекна нечий глас, зовейки я по име, после заглъхна също така внезапно, както прозвуча. Първият инстинкт на Ейми бе да се отдръпне от дразнителя, да се свие още по-навътре в изградената около мозъка й черупка.

И все пак познаваше този глас.

Не бе на Адам.

Нито пък на д-р Енджърсол.

И въпреки това й се стори познат.

Ужасена, тя се сви още по-плътно в черупката си, реши да не отговаря на дразнителя, да не се оставя този път на Адам да я подмами в заложения за нея капан. Още я преследваше споменът за демоните и обхваналият я страх бе почти осезаем.

И въпреки това с едно миниатюрно влакънце от ума си тя отвърна на гласа. Почти несъзнателно открехна пролука в умствената си черупка, неуверено пристъпи да види какво става в света извън пределите на мозъка й.

Веднага усети промяната.

Нямаше я какофонията от дразнители. Подвоуми се, сигурна, че стига Адам да я усети да напуска черупката си, свалила вече преградата, мигом ще налети.

Не последва атака.

Открехна пролуката в черупката си по-широко и позволи на ума си отново да се покаже. И все пак, докато с пълзене напредваше по схемата на компютъра и търсеше оръжията, които със сигурност знаеше, че са насочени към нея, не отслаби бдителността си.

Бавно, почти неуловимо, взе да усеща, че Адам го няма. Вече не чувствуваше присъствието му, нито пък откриваше излъчваните от мозъка му дразнители.

Да не би да се криеше? Да не би и той да се е затворил в черупката си в очакване да свали съвсем преградата и да се нахвърли от мрачния безкрай на схемата?

Показа се още, заизследва света в самите микрочипове и съхранената там информацията.

Никъде нямаше и следа от Адам.

И въпреки това от микрофона се чуваха гласове. Глъчка, която мигом се дигитализираше и постъпваше в мозъка й, гласовете се наслагваха и никой от тях не се чуваше ясно.

Излезе напълно от черупката си, търсейки из компютъра следи от случилото се, обяснение за изчезването на Адам. Защото вече откри, че животоподдържащата система на стъкленицата му е вън от строя, а и не откри следи от дейността на мозъка му.

Тършувайки из компютъра, тя попадна на плътно сбитите архивни файлове, трупани неуморимо през всяка фаза на провеждащия се в лабораторията експеримент от мощния „Кройдън“. Прегледа ги за миг и пред очите й се разигра случилото се в лабораторията, докато се оттегляше в дълбоката, мрачна бездна, рожба на въображението й. Като че ли сънуваше, видя всичко толкова ясно, сякаш мозъкът й не го усвояваше за части от секундата, ами се разиграваше пред очите и.

С помощта на все още действуващата камера, монтирана на тавана, сега видя родителите си в лабораторията. И Джош бе там.

И още хора, които изобщо не познаваше.

Дали знаеха какво се е случило в лабораторията? И защо се е случило? Умът й отново функционираше безупречно и неистово се залови за работа, защото изведнъж й хрумна как да сложи край на всичко — и как да се подготви за финала.

* * *

— Какво става? — прошепна Маргарет Карлсън, без да откъсва поглед от монитора, следящ дейността в мозъка на Ейми.

Гордън Билингз се вторачи в същия монитор. Невероятна гледка. Но въпреки всичко тя бе факт. Алфа-вълните, бета-вълните, до болка познати неща. А и нито за миг не му хрумна да оспорва факта, за който свидетелствуваха.

— Събужда се — отвърна той тихо.

— Идва на себе си.

— На себе си ли? — повтори Франк Карлсън.

— Невъзможно! В стъкленицата не е моята Ейми? Изобщо не е човешко същество! Само късче плът! За бога, няма ли кой да спре проклетата машина и да го остави да умре!

Думите му отекнаха в стаята. За миг никой не продума. После, тъкмо Гордън Билингз се канеше да каже нещо, от високоговорителя на тавана проехтя нечий глас.

— Не бързай, татко — обади се Ейми.

— Още не съм готова.

Чувайки гласа на дъщеря си, Франк Карлсън и Маргарет замръзнаха и инстинктивно се заозъртаха из стаята и почти се надяваха да видят дъщеря си да се крие някъде.

— Ейми? — промълви Джош.

— Добре ли си? Какво стана?

В стаята възрастните изгледаха момчето, което май вярваше, че чуват наистина гласа на Ейми Карлсън, колкото и невероятно да се струваше на родителите. Но преди някой от тях да реагира, самата Ейми проговори отново: