Сенки

И макар да бе сигурен, че някой се шегуваше — сигурно някой хлапак от Академията се будалкаше с тях по този доста странен начин, той реши да отиде, и без това му се искаше да си поприказва с Джеф Олдрич. В стаята на момчето намери укрити някакви чертежи. И макар и да не можа изцяло да ги разчете, нямаше никакво съмнение, че са електронни схеми на същия модел автомобил, с който загинаха родителите му тази сутрин. Дали всъщност момчето не е убило собствените си родители? Разбира се, не изключваше и тази възможност — в дъното на подобни престъпления стояха и по-малки деца от Джеф Олдрич. Довър тръсна глава, спря пред Академията и за пореден път се запита в що за свят се пръкват такива деца. Във фоайето на дома завари събрани децата, които оживено коментираха. Щом го видяха да спира пред вратата, мигновено се занадвикваха, всяко се опитваше първо да му каже какво се е случило.

— Чухме писъци — каза му едно от момичетата с бяло като платно лице.

— Ама наистина доста странни. Сякаш идеха от стените!

Довър се намръщи, обърна се към друго от децата, момче на около дванадесет години. Брад Хиншоу кимна, потвърждавайки казаното от момичето.

— Продължиха само няколко минути, но наистина бяха доста странни.

— Поколеба се, после реши, че може да съобщи на полицията и това, за което току-що си говореха.

— Съществува предание за г-н Барингтън — започна той.

— Уж се връщал от време на време. Нощем се чува как пътува с асансьора, ама…

— Добре — прекъсна го Довър.

— Не съм дошъл да слушам истории за призраци. Качвам се горе, а вие оставате тук — Изгледа ги колкото се може по-строго.

— Ясно ли е или трябва да викам още полицаи?

Няколко от дечицата се отдръпнаха, а никое от останалите не гореше от желание да го последва и Довър забързано се качи на четвъртия етаж, където се натъкна на заключена врата. Потропа силно и се провикна:

— Джош? Вътре ли си?

Последва кратка пауза, след която Довър дочу нечие плахо гласче да се обажда зад масивната дървена ерата.

— Кой е?

— Полиция, Джош. Нали разговаряхме на плажа, помниш ли?

Довър изчака отново, а после ключалката изщрака. Вратата се отвори.

С пребледняло лице и уплашени очи Джош вдигна поглед към него.

— Да знаете какво стана! — прошепна той.

— Ужас. Адам е мъртъв. А и д-р Енджърсол, и Джеф, и Хилди и…

Алън Довър влезе в стаята, затвори вратата след себе си да не би някое от децата да реши да се качи и да види какво става и бързо се огледа. Всичко му се стори нормално, освен разхвърляните по пода книги.

Не видя никакви трупове.

— Добре — рече той и пристъпи към Джош, който се отдалечи към бюрото и в този миг се взираше в екрана на компютъра, а пръстите му играеха по клавиатурата.

— Защо просто не ми кажеш…

— Вижте! — рече Джош.

— Погледнете… и ще видите!

Довър заобиколи бюрото, хвърли едно око на екрана и замръзна. От видяното му се подкосиха краката и му се повдигна. Видя нещо като лаборатория, а на пода лежаха по гръб два трупа.

Веднага ги разпозна.

Джеф Олдрич, с когото се срещна само преди по-малко от час, и Джордж Енджърсол, директора на Академията.

— Свети боже! — прошепна той тихичко. Без да сваля очи от екрана, той се обърна към Джош:

— Нали каза…

Предугадил въпроса на полицая още преди да го изрече, той набра нещо на клавиатурата и се появи друг образ. Довър разпозна Хилди Креймър да лежи на нещо като операционна маса. Само от позата й му стана ясно, че е мъртва.

Свали поглед от екрана и заби очи в Джош.

— Знаеш ли как е станало това там, долу?

Той кимна, брадичката му потрепери и в очите му проблеснаха едва сдържани сълзи.

— До… някъде — заекна. Бавно, опитвайки се доколкото може да владее гласа си, разказа каквото знаеше на Довър.

— Не можах да видя всичко — довърши той и най-сетне зарида.

— Зз… за малко нищо не се виждаше, защото Адам изключи камерата. Но след като умря…

Джош, Адам Олдрич умря преди повече от две седмици — прекъсна го Алън Довър.

— Нищо подобно — проплака момчето.

— Беше там, долу! Мозъкът му беше още жив!

Полицаят реши да не влиза в спор с момчето, убеден, че след всичко видяно нищо чудно да е изпаднало в истерия.

— Добре — рече той успокояващо.

— Как се слиза долу?

— С асансьора — отвърна Джош.

— Мисля, че успях да го поправя. Оправих и отдушниците и спрях агрегата.

Довър се вторачи в момчето.

— Отдушниците ли? Агрегата? За какво говориш?

— Той така ги уби! — кресна вече истерично Джош.

— Не разбирате ли? Точно така ги уби!

— Спокойно, Джош — прекъсна го Довър.

— Нека само да се обадя, а после слизам долу. — Измъкна радиотелефона от кобура на колана си и бързо помоли за три линейки и още полицаи.

— Още не знам какво става, но след малко пак ще се обадя. — Постави радиото обратно на колана си и се запъти към асансьора, — И аз ще дойда — заяви Джош. Довър изгледа момченцето.

— Синко, не мисля…

— Ейми е там, долу — упорито каза то.

— Тя ми е приятелка и ми спаси живота. Хилди щеше да ме убие, а Ейми й попречи. А сега е мой ред да й помогна!