Сенки

На екрана избухваха багри: след вихрените, огнени колела, разсичани от назъбени мълнии, от нищото се затъркаляха мрачни, подобни на буреносни облаци грамади и веднага експлодираха в алено и мораво.

— Не съм сигурен — отвърна Джордж Енджърсол, без да откъсва очи от екрана.

— Напомня ми мига, когато се пробуди и разбра къде се намира. Тогава беснееше от яд и това се дължеше на енергията, отделяна от мозъка й. Но сега е друго. Прилича ми на страх или болка. Включи микрофона. Адам?

— Адам, чуваш ли ме?

Мониторът над стъкленицата на Адам оживя и контурите на лика му взеха да се оформят, после избледняха.

Разтревожен, Енджърсол попита отново:

— Адам, какво става? Да не би Ейми да ти прави нещо?

От високоговорителя в тавана се дочу слаб, неясен глас, но без съмнение бе гласът на Адам.

— Наказвам я… — каза той.

— … помогна на Джош…

Джеф се изненада:

— Джош ли? Той пък какво общо има?

Енджърсол не обърна внимание на момчето и трескаво мислеше. Всичко свърши! Тайната ще се разчуе много преди да е готов.

Ще разберат! И не само за Адам и Ейми и блестящия, постигнат в крайна сметка успех.

Ще научат и за останалите. За децата, с които бе работил през всичките тези години, за да постигне целта си.

Децата, които ще кажат, че е убил.

Под влияние на нравоучителните беседи на истеричните медии обществото дори няма да обърне внимание на постижението му.

Щяха да се сещат единствено за умрелите деца, за „самоубийствата“, които според тях са хладнокръвни убийства.

Замисълът бе съвсем реален, както и намерението му да запази в тайна проекта даже години след успешния му край и постепенно да го направи достояние на обществеността.

Когато проектът се реализира и когато светът разбере какво всъщност е сторил, едва ли някой ще се върне години назад, едва ли някой ще си спомни за децата, умрели в тези ранни години.

Като се има предвид постижението му, едва ли щяха да му задават въпроси.

Но не още!

Още не е настъпил мигът.

А ето го и доказателството на екраните над стъклениците-близнаци с мозъците на Адам Олдрич и Ейми Карлсън.

Изведнъж осъзна всичко.

Ева.

Ейми трябваше да се казва Ева.

И тогава всичко щеше да е идеално. Адам и Ева, първите представители на новата раса — отчасти хора, отчасти компютри.

А и Джош бе съвсем подходящ.

Джош от Едем.

Но сега се налагаше да ги унищожи.

Да унищожи всичко и да се отърве, преди някой да е научил.

29.

Болка проряза ума на Ейми, толкова истинска, сякаш зъбите на някой от демоните я захапаха за десния крак, разкъсаха плътта й, отделиха я от костта, а после пречупиха и самата кост.

Защото те пак се върнаха, безмълвният й ужасен писък ги задържа само за миг на разстояние, след което Адам се хвърли в нова атака, за пореден път пресъздаде сътворените в ума му чудовищни създания, запокити ги като копия по нея, забиваше всяко още по-дълбоко в съзнанието й от предишното, въртеше ги и дразнеше центровете й за болка в дълбините на мозъка й, като умът й се гърчеше и извиваше в опита си да превъзмогне агонията.

Усети умът й да отслабва, да се пропуква грижливо изграденият ред, представляващ умственото й равновесие. Ако продължеше така, ако не откриеше начин да се противопостави, то щеше да рухне.

Умственото й равновесие щеше да рухне, но кошмарът щеше да продължи, докато реши Адам.

Бягай!

Хрумването завладя ума й. За миг не разбираше за какво става дума, но после й се изясни. В това нямаше нищо истинско! Не се бори с това, което не е истина! Обърни му гръб!

Следвайки инстинктите си, Ейми се оттегли от бушуващия около нея кошмар, прибра ума в себе си, затвори се в черупката си и вече не обръщаше внимание на царящите около нея ужасии. Създаде си образ. Представи си кладенец — дълбока, мрачна шахта. Шахта, в която да изчезне и където Адам и демоните му не можеха да я последват.

Усети да пропада в чудноватата, безкрайна дупка, съществуваща само в мислите й, да я обгръща така желаният мрак. Ревът на чудовищата заглъхна, а после и самите създания сякаш се оттеглиха и от тях не остана и следа.

Със силата на ума си полетя надолу, наложи си да превъзмогне ужасния си страх от височина и този път да го използува за спасението си.

Остави се да лети като отвес в мрака на шахтата, носеше се из безмълвната пустош, радваше й се, болката заглъхна, а страхът от чудовищата изчезна.

Изцяло се отдаде на летежа си и се остави мракът и тишината да я погълнат…

* * *

Джордж Енджърсол се взираше, докато хаосът от багри на монитора над стъкленицата на Ейми бавно избледняваше, екранът опустя, после насочи вниманието си към мониторите до поддържащата живота й система. Шарката на мозъчните й вълни се промени и за миг това го озадачи, докато изведнъж не се сети какво е станало. Кататония.

Изложен на непрестанните атаки на Адам, умът на Ейми най-сетне е рухнал и тя бе изпаднала в кататонично състояние: нито реагираше на постъпващите дразнители, нито произвеждаше собствени.

Колко ли ще трае?

И как да я извади от това състояние?

Мислеше бързо, преценявайки възможностите, предвкусвайки вероятността за ново изследване, предложено му от умственото състояние на Ейми Карлсън.