Сенки

Пусна ръката на Джеф и набра секретния код на клавиатурата над една от ключалките.

Нищо не последва. Веднага разбра, че Адам с помощта на компютъра е сменил кода и ги е заключил.

Надзърна през малкото стъклено прозорче във вратата на нивото на очите му.

И навън видя работещия вече авариен агрегат, монтиран тук по лично негово настояване, за да не спрат компютрите и животоподдържащите системи, в случай че спре токът.

Но защо? Какво ли си е наумил Адам?

После се сети. Ако наистина дойдеше полицията и откриеха какво става тук, долу, можеха да прекъснат електрозахранването на зданието. А без агрегата Адам щеше да умре.

Върна се в лабораторията.

— Няма да успееш, Адам — рече той.

— Рано или късно ще те открият.

— Не е за мен — каза Адам. Гласът му вече звучеше спокойно.

— Ами за вас. Не подушвате ли нещо?

Енджърсол се намръщи, после задуши въздуха.

— Изгорелите газове! Но това е невъзможно — помещението на генератора си имаше собствена, автоматично контролирана вентилационна система.

— Запознах се с отдушниците — обясни Адам спокойно.

— Всъщност не е кой знае колко трудно. Само трябваше да затворя два и да отворя други два.

Енджърсол не откъсваше очи от лика на момчето над стъкленицата.

Джеф Олдрич вече кашляше и се давеше, а и той вече усещаше влиянието на въглеродния окис, който бързо изместваше кислорода от стаята.

Сграбчи отново момчето за ръка и се спусна към асансьора, но вратите се затвориха и колкото и неистово да натискаше бутона, нищо не последва.

— Не! — изрева той.

— Не бива да правиш това с мен! — Пусна ръката на Джеф и се хвърли обратно към лабораторията, обзет от ярост и от паника. Опита се да не диша, за да не вдишва повече от смъртоносните изпарения. Оглеждаше се трескаво наоколо, умът му отчаяно търсеше пътища за бягство, но когато разбра, че любимите му покои изведнъж се бяха превърнали в газова камера за собствената му екзекуция, се ужаси.

Увещавай го!

Трябваше да вразуми Адам!

Изгледа с омраза лика на момчето, което като че ли го наблюдаваше презрително.

— Не! — простена той и на един път издиша грижливо пестения си дъх.

— Как не разбираш? Та нали аз те създадох! Ти ми принадлежиш!

— Не ти принадлежа — изрече спокойно Адам.

— Никому не принадлежа! Вече не. Не и след стореното от теб и Джеф. Сега мога да си правя каквото искам.

Енджърсол политна назад, дробовете му отново се напълниха с отровните изпарения. Зави му се свят, докато въглеродният окис неумолимо нахлуваше в мозъка му, и усети как желанието му за съпротива го напуска, озовал се в прегръдките на предвождащата смъртта сънливост. Спъна се в бюрото, после се извърна. Видя монитора, отказал да му се подчинява, щом се опита да изключи животоподдържащата система. Съпротивлявайки се на сянката на смъртта, вече надвиснала в замъгленото му съзнание, Енджърсол предприе последен яростен опит за спасение. През тялото му премина горещ прилив на адреналин и с придобитите от веществото сили, вдигна монитора, изскубна го от жиците, свързващи го с клавиатурата. Извърна се и го запокити по стъкленицата, в която бе мозъка на Адам Олдрич.

— Не! — кресна Адам по високоговорителя части от секундата преди стъклото на стъкленицата да се разлети на парчета.

И докато Джордж Енджърсол рухваше на пода, вече изнемогващ от въглеродния окис, който в крайна сметка го довърши, хранителната течност плисна от стъкления съд на Адам. Рукналата течност понесе лишения му от животоподдържащата среда мозък, той се изтърколи от стъкленицата и парче стъкло прониза дълбоко кортекса му.

Докато падаше на пода, проводниците, свързващи го с компютъра, се изскубнаха.

Но това нямаше кой знае какво значение, защото още щом острото като бръснач парче от счупеното стъкло прониза мозъка му, който представляваше съвкупната му същност, Адам Олдрич умря.

Умря точно като Тими Евънс преди година. Доколкото знаеше Джордж Енджърсол, Тими Евънс изобщо не дойде в съзнание.

Адам поне дойде на себе си, мозъкът му функционираше в стъкленицата и въпреки всичките му неуспехи, доказа, че в края на краищата е бил прав.

Прав — и дори с повече ум от децата, на които преподаваше.

Но сега всичко свърши, не само за Адам Олдрич, но и за самия Джордж Енджърсол. Последното нещо, на което се спря погледът на давещия се и недовиждащ Джордж Енджърсол, преди да умре, бе търколилата се, обитавана от Адам стъкленица, разбита на парчета като мечтата му.

Миг по-късно и Джеф, който невъзмутимо наблюдаваше смъртта на Адам, се строполи на пода.

Лабораторията притихна и се чуваше само пулсирането на агрегата.

30.

Алън Довър тъкмо се връщаше в полицейския участък от къщата на семейство Олдрич, когато му позвъниха и той се отправи към Академията, недалеч от университетското градче. Думите на дежурния му прозвучаха налудничаво.

— Адам Олдрич и Ейми Карлсън са още живи? Невероятно. Та нали той видя труповете им със собствените си очи?