Сенки

Кратката възбуда отшумя. Той знаеше, че вече никога няма да има възможност да работи нито с мозъка на Ейми, нито с този на Адам. Настъпи моментът да ги изключи, да прекъсне поддържащите ги системи, на които дължаха живота си.

Време бе да остави и мозъците им да умрат като телата им.

Дали да каже на Адам какво ще направи?

Не.

Нямаше никакъв смисъл, а вероятно нямаше и време. Взе да набира команди на компютъра, знаейки, че този път Ейми няма да може да му попречи.

Също толкова сигурен бе, че Адам пък едва ли ще дръзне. У него твърде силен бе навикът да се подчинява на заповедите.

Застанал до взиращия се Джеф Олдрич, Енджърсол набра и последната команда и ги вкара в компютъра. На монитора се появи ликът на Адам със студен и ядосан поглед.

— Какво правите? — искаше да знае той.

Мъжът замръзна. На екрана на компютъра списъкът от команди, които щяха да сложат край на живота на Адам и Ейми, спря да се изписва веднага щом се появи.

— Адам — каза тихичко, — налага се да прекратим експеримента.

На екрана ликът на Адам бе ужасен.

— Да го прекратим ли? Не…

— Вече не е таен, Адам. Джош Маккалъм разбра какво правим и ще каже на останалите. И се налага да прекратим проекта, Адам. Налага се да им покажем, че той греши за случващите се тук неща.

— Но…

— Ясно ти е, нали, Адам? — продължи Енджърсол и гласът му прозвуча със същия хипнотичен тон, както когато миналата пролет го убеди доброволно да участвува в проекта.

— Винаги си знаел, че съществува известен риск. Говорихме за това. На лика му на монитора очите на Адам проблеснаха.

Мислиш да ме убиеш.

— Не ми се ще, Адам. Никак не ми се иска. Но нямам избор. — Млъкна за миг, после допълни:

— Искаш ли приспивателно? Мога първо да те приспя. Няма нищо да усетиш, дори няма да разбереш какво става…

— Не!

Тази дума екна от високоговорителя. Енджърсол и Джеф отстъпиха инстинктивно и се спогледаха.

— Няма да ви оставя да го сторите — извика Адам с пламнал от трупания през годините гняв лик.

— Няма да ви позволя да ни убиете!

* * *

Джош се взираше напрегнато в монитора на бюрото и слушаше думите на Адам с нарастваща паника. Трябваше да стори нещо, трябваше да прекрати разиграващата се драма в лабораторията под сутерена. Но как?

Като обезумял затрака по клавиатурата, но нищо не излезе. Извърна гръб на компютъра и се втурна към библиотеката, зад която бе чул сподавените писъци на Хилди. Задърпа я неистово и се опита да я отвори, но тя здраво си седеше на мястото. Взе да измъква книгите от рафтовете, хвърляше ги безразборно по пода и най-сетне, на третия рафт отгоре, откри бутона за отваряне на библиотеката. Вратичката се отвори и той натисна копчето и повика асансьора.

Нищо не последва.

Зави му се свят и в него пак се надигна паниката с протегнати да го сграбчи ръце. Отблъсна я и заоглежда стаята. Трябва да има начин…

Телефонът!

Спусна се към него, грабна слушалката и натисна три бутона. При второто позвъняване се обади дежурният на 911.

— Помощ! — развика се Джош.

— Ще ги убие! Така каза!

Гласът на другия край отвърна спокойно:

— Кой се обажда? Кажете си името и откъде звъните.

Преодолявайки паниката, Джош се опита да обясни какво е станало.

— Те са още живи — каза той.

— Адам Олдрич и Ейми Карлсън. Изобщо не са умирали!

Докато дежурният слушаше и не вярваше на ушите си, Джош несвързано му разказа за станалото.

* * *

Джеф Олдрич се взираше в лика на монитора над стъкленицата. Появилият се там лик вече нямаше нищо общо с брат му, такъв какъвто го помнеше, момчето с отзивчивите очи, което правеше всичко, което му кажат. Дали това наистина е Адам?

Погледът му се прехвърли върху стъкленицата.

Мозък!

Сега брат му е само това. Само парче сива тъкан в съд с хранителен разтвор.

Не е човек.

Изобщо не е човек.

А и той щеше да е същото, ако нему се бе паднало да бъде пръв.

Адам е откачил, също като Ейми.

— Нищо не можеш да ни сториш — каза Джеф с изпълнен с презрение глас.

— Ти си мъртъв, забрави ли? Само къс плът е останал от теб в стъкленица!

Чувайки думите на брат си, гневът на Адам прерасна в ненавист. Най-сетне разбра що за човек е брат му. Джеф не се интересуваше от него — никога не се бе интересувал. Както не му пукаше за родителите им.

— Мислил си, че ще умра, нали така, Джеф? Смятал си, че ще умра, та д-р Енджърсол да открие къде му е грешката и когато и ти се решиш на това, да оцелееш. И затова уби и мама и тате, така ли е? За да можеш да се върнеш и да се озовеш в стъкленицата?

Усмивка разкриви устните на Джеф.

— И да свърша като теб? Мой човек, ти нещо си мръднал! Та кой е примрял да се озове на твое място? — Извърна се и понечи да излезе от лабораторията.

— Не можеш да излезеш — каза Адам. Джеф се спря и се извърна.

— Така ли? Че кой ще ми попречи?

Пак се обърна и пое към асансьора, но усети ръката на Джордж Енджърсол на рамото си.

— Недей! Той това и иска! И да повтори същото, каквото Ейми стори с Хилди. Хайде!

Водейки момчето след себе си, Енджърсол се запъти обратно към лабораторията.

В една от съседните стаи се разнесе шум и той се сепна.

Агрегатът се включи.