Сенки

Отново се върна в леглото, решил да почака още малко. Зави се с чаршафа и пак хвана книгата, но вместо да чете, се улови, че мисли за вчера.

Наистина ли бе искал да се самоубие? Замисли се и се сети какво бе казал на психолога, който го бе посетил сутринта: „Струва ми се, че наистина го направих. Искам да кажа, че умишлено си прерязах вените, нали разбирате?“

Но сега колкото повече си мислеше за това, толкова повече се питаше дали е истина. Може би просто се е ядосал на майка си и на всички останали и някак си е искал да им отмъсти. Ами, ако му беше изтекла кръвта и бе умрял?

Опита се да си представи, че е мъртъв. Видя се да лежи в ковчег пред олтара на църквата, докато траеше погребението му. После бързо — бързо осъзна, че изобщо не е мъртъв, а само присъствува на собственото си погребение, но е жив.

Представи си как майка му, облечена в черно, ридае от скръб; децата от училището, искрено опечалени, до едно съжаляват, че са се заяждали с него, само че е твърде късно.

Но ако наистина бе умрял, нямаше да може да ги вижда и какъв смисъл имаше да ги кара да съжаляват, щом като дори не можеше да приеме извиненията им?

Почна пак отначало, като затвори очи и се опита да елиминира всички звуци наоколо. Ето така…ако беше умрял, всичко щеше да е потънало в мрак и нямаше да чува нито звук.

Само че колкото повече се стараеше да не чува нищо, толкова по-силен ставаше всеки звук. Изведнъж от тихото тиктакане на часовника до леглото му писнаха ушите и шумът от минаващите по улицата коли се превърна в постоянен грохот.

Мъртъв. Какво ли значеше наистина да си умрял? Всъщност не му се искаше чак толкова да разбере. Поне засега не. Все още си спомняше колко много се бе уплашил вчера, когато кръвта му зашуртя. Веднага скокна с намерение да изтича до хола, но после осъзна колко много е кръвта и как ще се вбеси майка му, когато зърне какви ги е свършил. Така че просто застана на едно място като истукан, без да прави нищо.

Ами какво щеше да стане, ако наистина бе умрял от загубата на кръв? Потрепери при мисълта и реши, че каквото и да си е мислел вчера, то е било доста тъпо. Само дето оплеска всичко и си създаде излишни неприятности.

Но поне майка му му прости. Това беше една от най-хубавите й черти. Каквото и да направеше той, колкото и да му се сърдеше, тя в края на краищата винаги му прощаваше. Джош реши, че отсега нататък ще се постарае да не я ядосва.

Отново погледна часовника и тъкмо да започне да се облича, вратата се отвори и майка му влезе. Усмихваше се.

— Здравей, момче — рече тя.

— Доста добре изглеждаш. Ще ли ти се да вървим у дома? Джош обнадежден я погледна.

— Наистина ли ще ме пуснат да се прибера?

Бренда кимна.

— Освен това съм ти приготвила изненада.

— Изненада ли? Каква изненада?

— Не съм сигурна, че трябва да ти кажа още сега — подразни го тя. — Май ще изчакам да се приберем у дома или пък до утре сутрин.

— Не! — възпротиви се Джош.

— Кажи ми сега! Моля те!

— Той скочи от леглото и след миг бе почти облечен.

— Е, добре тогава — рече майка му, като се преструваше, че току — що е решила да му каже.

— Ще се зарадваш ли, ако разбереш, че не трябва да се връщаш в Едемското училище?

Джош замръзна, както си навличаше джинсите, и се втренчи в нея, без да вярва на ушите си.

— Да не се връщам ли? — повтори той думите й.

— Какво имаш предвид?

— Ами да речем, че отидеш в друго училище, в някое, което е открито специално за деца като теб?

Мислите на Джош запрепускаха. За какво говореше тя? Изведнъж реши, че знае.

Майка му говореше за някое училище за смахнати деца. За деца, които са се опитвали да се самоубият.

Но той не беше смахнат. Беше й го казал още снощи, а и сутринта й го повтори. Просто се бе чувствувал зле. Това беше всичко.

— За какво училище говориш? — глухо попита той, обхванат от ужас.

— Това, за което ни каза господин Ходжкинс вчера. Барингтънската академия, дето се намирала горе на север.

— Ама… нали там било много скъпо… — запелтечи Джош, но Бренда не го остави да довърши.

— Оказва се, че може и да не е — рече тя.

— Доктор Хасбъро има познати там и им се обади по телефона. Пратихме всичките ти документи и те искат да говорят с теб.

Съмненията на Джош се задълбочиха.

— Искаш да кажеш, че искат да говорят с мен, без дори да ме познават? Откъде-накъде? Това да не е някакъв дом за ненормални деца?

Бренда се сепна.

— Ама че го измисли! — възкликна тя.

— Не става дума за нищо такова, а за училище за надарени деца, за деца като теб!

Но Джош вече клатеше глава.

— Искаш да се отървеш от мен заради това, което сторих, така ли? Преди да си прережа вените, каза, че няма начин да ме пратиш. А сега изведнъж… — Очите му се навлажниха, той се спусна към майка си и я прегърна.

— Прости ми, моля те. Не исках да умра. Просто ми беше мъчно. Не ме пращай на друго място, моля те!

Бренда не отрони нито дума. Държеше Джош в прегръдките си и се опитваше да премисли всичко. Явно синът й не разбираше, че тя не иска да го наказва, а просто му желаеше доброто.

— Миличък, всичко е наред — най-сетне прошепна тя.