Сенки

Джош, леко пребледнял, стрелна с очи двете момчета. Изглеждаха поне с две години по-големи от него. Беше сигурен, че ще почнат да мърморят и да се кокорят като момчетата в Едем, с които бе попаднал в един и същи бейзболен отбор, когато майка му го беше накарала да се включи в лятната спортна програма на училището. Игра само едно полувреме и после си тръгна, но подигравките на останалите момчета все още кънтяха в ушите му. Не бе успял да улови нито една топка като кетчър и се бе провалил и при трите си подавания, когато му идваше ред да удря.

За негова изненада момчето, което бяха представили като Джеф, му направи знак да се приближи до дъската. Докато Джош клякаше край нея, Брад рече:

— Ето го царя. — Посочи най-голямата фигура.

— Аз играя с белите, а Джеф с черните. Целта е да плениш царя на противника. — След това набързо го запозна и с останалите фигури, като назоваваше имената им.

— Погледай малко и ще разбереш как става.

— Накарай ги да ти кажат всички възможни ходове — намеси се Хилди.

— Те обичат да попремълчават едно — друго, за да могат после да те изненадат. Накарай ги да ти покажат как се прави рокада.

— Е, стига де, Хилди — засмя се Джеф Олдрич.

— По-весело става, като измамиш някого.

— Тъй си е — съгласи се тя.

— Но ако това, което знам за Джош, е вярно, разбере ли веднъж правилата, ще можете да го победите само с измама. Джеф лукаво се ухили.

— Хващаш ли се на бас? Хилди сбърчи вежди.

— Готово — съгласи се тя.

— Залагам долар, че Джош ще те победи още от първия път стига да ми обещаеш, че ще му покажеш всички ходове. Бива ли?

— Бива — съгласи се Джеф.

— Аз ще бъда съдия — рече Брад Хиншоу и мигновено се зае да обяснява на Джош как и защо се местят фигурите. Той говореше толкова бързо, че Бренда се обърка. Джош обаче не пропускаше нито дума. След като ги погледа още миг-два, Бренда последва Хилди в къщата.

* * *

Половин час по-късно, след като бяха разгледали цялата къща, с изключение на купола на четвъртия етаж, който, както Хилди й обясни, бил личният апартамент на доктор Енджърсол, Бренда се отпусна в дълбокото кожено кресло в кабинета на Хилди Креймър, признателна за възможността да си събере мислите в уютна обстановка. Огромното писалище бе отрупано с книжа и снимки в рамки. Измежду тях надничаше доста употребявана керамична чаша, зарязана край чиния с поничка — явно част от закуската на Хилди. Бренда беше поразена от видяното. Тук нищо не отговори на очакванията й. Академията изобщо не приличаше на училище. И отвътре, както и отвън, тя май си беше един огромен дом.

Беше видяла просторната столова. И тя, както и по-голямата част от къщата, бе запазена точно такава, каквато е била през 1942 година, когато сто и три годишният Юстас Барингтън починал. Стените и сега бяха покрити с червена коприна, а оригиналните бюфети, пълни с китайски порцелан, все още стояха край тях както преди повече от век.

В средата на помещението висеше огромен кристален полилей. Единствената промяна, обясни й Хилди, била, че оригиналната маса за хранене, на която Юстас Барингтън често вечерял с петдесетина отбрани гости, била заменена с много на брой по-малки маси за четири или шест души.

Всяка една от двадесетината стаи, в които Бренда влезе, беше с махагонова ламперия и с украсен с гипсови орнаменти таван. Намиращата се на партера музикална зала гледаше към широката тераса и хълмовете зад училището.

— Според завещанието на господин Барингтън — обясни Хилди — къщата трябвало да се запази непроменена, барабар с мебелите. Той оставил огромна сума и се разпоредил тя да стане музей. Но понеже съзнавал, че може да настъпят времена, когато неговото дарение няма да бъде достатъчно за поддръжката й, включил и една клауза в смисъл, че ако дарението се окаже, недостатъчно, университетът може да я използува, при условие че — и тук цитирам — „тя бъде поддържана като резиденция, колкото се може по-близо до първоначалното й състояние, замислено като дом за ползуване от децата и за тяхна радост.“

Жената продължи, за да отбележи, че думичката „деца“ се оказва ключова. Адвокатите успяват да докажат, че след като Барингтън не е уточнил за чии деца става дума, тази клауза би могла да се тълкува в смисъл, че всички деца могат да се радват на къщата и че докато зданието облагодетелствува деца, завещанието остава ненакърнено.

— Всъщност идеята хрумна първо именно на доктор Енджърсол — тъкмо казваше тя.

— На доктор Енджърсол ли? — попита Бренда.

— Директорът на училището — обясни Хилди.

— Академията е негово хрумване. Той винаги се е интересувал от надарени деца и когато стана очевидно, че къщата се превръща в истински бял слон, той се захвана за работа. Предполагам, че сте наясно с думичката „хахо“.

Бренда кимна.

Някои деца непрекъснато наричат Джош така.

— Несъмнено — съгласи се Хилди.