Сенки

— Никога не бих те пратила някъде, за да се отърва от теб, не го ли знаеш? Заминаването ти няма нищо общо с проклетия нож. Просто искам да те запиша в училище, където да бъдеш щастлив и да имаш приятели, които те разбират.

Джош престана да плаче и си спомни обещанието си отпреди няколко минути да се опита да не създава на майка си повече неприятности. Най-сетне, когато реши, че гласът му няма да се разтрепери отново, той се отдръпна от нея и попита:

— А какво ще стане, ако откажа да отида?

— Ами няма да отидеш — отвърна Бренда.

— А и те още не са казали, че те искат. Просто предложиха да отидем в събота, за да си поговорят с теб и да те подложат на някакви тестове. Това едва ли е чак толкова ужасно, нали?

Джош се замисли. Може пък наистина да не става дума за дом за ненормални деца. Господин Ходжкинс го бе споменал още преди той да хване ножа… А и майка му каза, че ако не иска, не е длъжен да ходи.

Накрая реши.

— Струва ми се, че можем да отидем да го видим. Имам предвид да му хвърлим едно око, ако си съгласна.

— Съгласна съм — глухо отвърна тя.

— Разбира се, че съм съгласна! А сега най-сетне се облечи и да си тръгваме оттук.

Когато няколко минути по-късно излизаха от болницата, Бренда дълбоко си пое глътка въздух. Най-сетне нещата се нареждаха. Освен ако Академията не решеше да не приеме Джош. Но за това щеше да му мисли, ако се случеше. Отдавна се бе научила да не се опитва да прекосява мостове, преди да е стигнала до тях. Освен това вече бе взела решение. По един или друг начин Академията щеше да приеме сина й. Умът му твърде си го биваше, за да се прахосва в Едемското училище. Той щеше да влезе в Академията! Просто щеше! Тя не се съмняваше! Щеше да влезе и да бъде най-умният им ученик… Изведнъж се сепна и спря, преди да се опита да премине по мост, който едва-едва се мержелееше.

В събота, реши тя, докато поемаха към дома. В събота всичко щеше да стане ясно.

5.

Чак когато отби от магистрала 101 и пое по възвишенията между Сан Хосе и крайбрежието. Бренда се отпусна и повярва, че старият шевролет няма да ги остави някъде по шестстотин и петдесет километровия път между Едем и Барингтън. Тръгнаха в четири часа сутринта и Джош се размрънка, че са станали твърде рано, но тя настояваше да прекосят пустинята, преди слънцето да напече, ако изобщо искат колата да ги закара до Академията. И така, те потеглиха по тъмно, прекосиха пустинята и навлязоха в долината Сан Хоакин, а после се отправиха на запад и при Пасо Роблес, северно от Бейкърсфийлд, излязоха на магистралата.

Джош се размърда до нея, пробудил се от дрямката, унесла го преди час. Той разтърка очи и премигна веднъж-дваж, после мерна една от големите зелени табели, които висяха над шосето за Санта Круз:

„Барингтън, 40 километра“.

— Почти пристигнахме — рече той и се загледа в непознатия пейзаж. Тревистите хълмове бяха покрити с евкалипти, прекъсвани тук-там от групи секвои.

— Никак не прилича на Едем, нали?

— Никак — съгласи се Бренда и се усмихна уморено.

Всъщност още преди Джош да се събуди, тя очаровано бе оглеждала околностите на Сан Хосе. За последен път беше идвала тук като дете, когато все още наоколо имаше предимно ферми, а Сан Хосе бе сравнително малко градче. Сега градът се бе разраснал и станал център на процъфтяващата компютърна промишленост, а на мястото на фермите се точеше безкрайна върволица от жилищни комплекси и индустриални зони. Най-сетне оставиха всичко това зад гърба си и се заизкачваха по хълмовете, където освен няколко големи къщи, сякаш появили се от нищото, пейзажът бе останал, общо взето, непроменен.

Половин час по-късно се озоваха в предградията на Барингтън. Макар и малко, градчето все пак бе по-голямо от Едем. Разположено на морския бряг и уютно закътано между плажната ивица и щръкналите зад нея хълмове, то бе лишено от онова осъзнато излъчване на новост, характерно за всички процъфтяващи градчета около Сан Хосе. Имаше си обособен търговски център, където фасадите на магазинчетата бяха твърде различни по стил. Някои наподобяваха външния вид на католическите мисии в Калифорния, други се придържаха към по-артистичната, с декоративни елементи архитектура на двадесетте и тридесетте години.

Търговската част бе опасана от жилищен квартал с кокетни улички, по чието протежение се редуваха спретнати къщички с керемидени покриви и дървета, достигнали зрелост преди десетилетия. Дори сега, през септември, навсякъде цъфтяха обички. Бръшлян обвиваше стените на много домове.

Като следваше поредица дискретни знаци. Бренда най-сетне стигна до университета. Университетското градче мигновено я порази, понеже изглеждаше точно така, както тя си представяше, че изглеждат колежите. Сградите бяха стари и тухлени и разположени около просторна зелена ливада, в която стърчаха високи секвои и групи разцъфнали храсти, каквито никога не бе виждала. Иззад по-старите постройки надничаха по-нови здания, издигнати нагоре по хълмовете. Те се вписваха в околния пейзаж, без да намаляват чара му, но все пак придаваха на университетското градче съвременен вид.