Сенки

Стигна до стаята си, натисна дръжката колкото се може по-безшумно и отвори вратата.

И тогава замръзна на мястото си.

Зад бюрото в мрака на стаята, изгърбил се над клавиатурата на компютъра, без да откъсва очи от екрана, седеше Адам Олдрич.

Не.

Това бе невъзможно!

Джош се пресегна и щракна ключа на лампата, като очакваше привидението да изчезне на светлината на лампата, висяща по средата на тавана.

Вместо това, щом ярката светлина заля стаята, фигурата зад компютъра се обърна с лице към него.

Лицето на Адам бе цялото в кръв и тя се стичаше на бляскави, алени струйки по врата му.

Ризата му бе подгизнала от кръв, а един от ръкавите липсваше от рамото му.

Очите на Джош се разшириха от ужас, щом се взря във фигурата. После тя се надигна и вдигна едничката си ръка, като го сочеше с пръст.

— Какво търсиш в стаята ми? — кресна гласът на Адам.

Тогава момчето зяпна и писък се изтръгна от гърлото му, а той се запрепъва обратно към коридора.

По целия коридор се разнесе смях и всички врати зейнаха. От дъното на стаята прокънтя нечий смях и тогава зловещата фигура на Адам се появи на вратата. Само дето вече не бе Адам.

Това бе Джеф и очите му светеха от удоволствие, докато се наслаждаваше на уплахата, изписана на лицето на Джош:

— Въъ… ърнаах се! — пропя той.

— Върнах се и те пипнах!

За миг гняв обзе Джош, но после отзвуча, толкова бързо, колкото се бе и появил, и той се присъедини към общия смях.

Обаче по-късно същата вечер, когато си легна и се сети за шегата, която му бяха изиграли, взе да се чуди.

Как можеше Джеф да постъпи така толкова скоро след погребението на Адам.

Чак пък толкова ли не му липсваше Адам?

И тогава се сети какво му бе казал Джеф още вчера следобед.

„Може и да си прав… той може изобщо да не е умрял… навярно ще се върне някоя вечер и ще ти разправи какво се е случило.“

Когато най-сетне слънцето изгря на следващото утро, Джош изобщо не бе мигнал.

15.

Какво има? — попита Джош Ейми Карлсън. Понеделник сутрин бе и двамата бяха на път за семинара по изкуствен разум. Във въздуха се носеше свежият полъх на есента, предвещаващ края на лятото. Само преди миг тя му разправяше колко обича, когато листата на дърветата почват да менят цвета си и времето да става прохладно, но сега стъпваше тежко, с наведена глава, забила поглед в тротоара пред себе си.

— Май нищо — рече малко по-късно, щом най-сетне въпросът му наруши унеса й.

— Просто семинарът не ми харесва чак толкова.

— Ами, готин е — отвърна Джош.

Миналата седмица прекараха по-голямата част от времето си в лабораторията, работиха с плъхове и мишки, докато д-р Енджърсол ги запознаваше с най-елементарните познания за действието на интелекта. Повече от времето посветиха на опити с плъхове, строиха лабиринти и мамеха мъничките животинки с награди от храна да намират пътя си. За Джош опитите бяха вълнуващи и той бързо научи, че някои плъхове са по-възприемчиви от останалите.

Едни усвояваха първоначалния маршрут сравнително бързо, но когато променяха лабиринта, те продължаваха да следват единствено познатия им път, стигаха до задънен край, замираха и душеха отчаяно новата преграда и в безуспешен опит да си пробият път драскаха по нея.

Други обаче не си губеха времето с непознатите прегради, ами продължаваха да шарят из лабиринта по нови маршрути, като разчитаха на обонянието си да ги отведе по-близо до храната.

Ала повечето от тях в крайна сметка замираха и не искаха да се отдалечават от храната и да изследват други възможности.

Един-два — най-умните — бързо хващаха цаката на лабиринта и изобщо не си губеха времето, когато попаднеха на току-що преградени пътеки, сменяха мигновено посоката и се отправяха по нови пътища, изобщо не се отказваха и най-сетне достигаха до храната.

— В това е разликата между интелект и условен рефлекс — обясни им д-р Енджърсол.

— По принцип и най-глупавите плъхове просто реагират на мириса на храна, като отиват направо към нея по единствената им позната пътека. Други не искат да се отделят от миризмата, макар и това да означава, че няма да стигнат до източника й. Но някои от тях, изглежда, са преценили, че има откъде да се мине, и ако успеят да намерят пътя, ще бъдат възнаградени.

На другия ден прикрепиха електроди на главите на три от плъховете и проследиха мозъчната им дейност, докато те се щураха из лабиринта и се ориентираха в променените криволичещи пътечки.

Докато момчетата не откъсваха очи от екраните на компютрите си и разговаряха възбудено, щом като забележеха изменения в графиките на мозъчната дейност на плъховете, Ейми все повече се умълчаваше.

— Какво има? — бе попитал Джош.

— Как само се отнасяте с плъховете! Пъхате електроди в главите им и ги карате да тичат из лабиринта.

— Ами какво да нравим? Ако не правим опити, не можем нищо да научим. Освен това плъховете дори не разбират какво става с тях. Нищо не усещат.

— Ти откъде знаеш? — предизвика го тя.

— Ами ако ги боли?

— Да, ама не ги боли — възрази Джош.

— Д-р Енджърсол казва…

Киселото й изражение стана гневно.

— Не ме интересува какво казва д-р Енджърсол. Всички в този семинар се държите, сякаш е гений.