Сенки

След последния час за деня Стив Конърс заключи вратата на класната си стая и закрачи към паркинга зад учебното крило на Академията. Все още оставаха два часа от знойния следобед и смяташе да се върне до взетата под наем от него къщурка на няколко преки от плажа, да превърже сърфа си за покрива на тригодишната си хонда и да се отправи към Санта Круз. Ако му се усмихнеше късметът, следобедната вълна щеше да се е вдигнала и можеше да улови няколко вълни, преди слънцето да потъне в океана. Но щом вкара ключа в ключалката от страната на шофьора, с периферното си зрение долови мимолетно движение. Забеляза Джош Маккалъм да излиза от вратата на служебния навес, прилепнал като израстък към задната част на къщата. В ръката си момчето стискаше огромна отверка, но дори и от толкова далеч на Стив му стана ясно, че малчуганът не е сигурен дали е избрал подходящия инструмент за това, което си бе наумил.

Конърс тъкмо да се извърне и да остави момчето да прави това, което е решило, когато се сети, че Джош Маккалъм и Ейми Карлсън не се бяха явили в часа му по английски тази сутрин. През свободния си час преди обяд намери в пощенската си кутия бележка от Хилди Креймър, в която се обясняваше, че разписанията както на Джош, така и на Ейми са претърпели промени, но утре ще се явят в часа му.

Но нямаше каквото и да е обяснение за промяната в графика.

Отложи това със сърфа за друг ден, заключи отново колата и се провикна тъкмо когато момчето изкачваше стълбите към задната врата на огромната сграда.

— Джош? Ей, Джош!

Той се извърна, разпозна учителя си по английски и махна. Тъкмо щеше да продължи към къщата, когато Конърс се провикна отново:

— Джош! Почакай!

Джош се спря неуверено. Да не би г — н Конърс да се сърди, че тази сутрин пропусна часа по английски? Хилди Креймър каза, че е предупредила учителя за отсъствието им с Ейми, Ами ако не е?

— Какво правиш? — попита учителят, когато стигна до подножието на стълбите.

Несигурността на момчето прерасна в тревога. Може би изобщо нямаше право да влиза в навеса с инструменти.

— П… просто ми трябваше отвертка — заекна то.

— Навесът изобщо не бе заключен.

Усетил уплахата в гласа му, учителят се усмихна окуражително.

— Не знам какво си намислил да отвърташ, но тази ми се струва доста голяма.

Джош вдигна рамене.

Само тази намерих. Мислех да преместя едни лавици в новата си стая.

— Искаш да кажеш, че тези лавици са окачени на конзоли?

Джош кимна.

— В такъв случай май ще трябва да потърсим нещо по-подходящо. Повечето от тези неща се закрепват с винтове. Тази изобщо няма да ни свърши работа. Хайде, ела.

Момчето изпита облекчение, че в крайна сметка не се е оказало в нарушение, и последва Конърс в навеса, където учителят вече тършуваше в купчината инструменти, пръснати по дългия тезгях, който заемаше едната стена.

— Доста е разхвърляно, какво ще кажеш? — попита той.

Джош вдигна рамене, но не каза нищо и Конърс взе да отваря чекмеджетата под далечния край на тезгяха. В третото отгоре надолу намери, каквото търсеше. След като извади от чекмеджето три различни размера отвертки, продължи да тършува, докато не намери малък ръчен свредел и комплект бургии.

— Имаш ли линийка? — попита учителят.

Джош поклати глава. В горното чекмедже Конърс намери рулетка.

— Добре — рече той и връчи отвертките на момчето, а сам взе свредела, бургиите и рулетката.

— А сега да видим на какво са способни двама майстори-строители. — Когато след минута Джош зави по широкия коридор на втория етаж, Конърс се спря.

— Мислех, че си на третия етаж.

— Хилди ме премести. Имам нужда от по-голяма стая.

Конърс сбърчи вежди, докато следваше момчето по коридора.

— Откъде накъде?

— Заради новия ми компютър. А и ми се струва, че ще имам сума ти нови книги за часа на д-р Енджърсол.

Конърс се начумери още повече. Когато стигнаха до стаята на Джош, той рязко спря.

— Това не беше ли стаята на Адам Олдрич? — попита той.

Джош кимна и още веднъж на лицето му се появи несигурността, която мъжът бе забелязал само преди минути на задната тераса.

— И ти нямаш нищо против? Имам предвид, че на мен не би ми било много приятно да спя тук, нали разбираш какво искам да кажа?

Детето вдигна очи към него, като се опитваше да разбере да не би г-н Конърс да се шегува като Ейми преди.

— П… привиденията не съществуват — рече той, като му се щеше думите му да прозвучат по-убедително.

Конърс вдигна рамене.

— Прав си. Но това не ги прави по-малко страшни, нали така? А и просто ми се струва най-малкото е странно да настаняваш толкова прибързано някого в тази стая. Мислех, че просто ще я оставят празна, поне до края на годината.

— Сигурно Хилди смята, че така все ще се сещаме за Адам — предположи Джош.

— А и между другото, вече изобщо няма нищо общо със стаята, когато той живееше тук. Разместихме мебелите, а и всичките му вещи ги няма.