Сенки

Джош изчака да чуе д-р Енджърсол да излиза от кабината и чак тогава натисна копчето, което я върна отново на третия етаж. „От новата си стая поне няма да чувам асансьора“ — мислеше си той, докато намъкваше кутията в тясната кабинка.

„Но тя не е моя — мина му през ума, когато миг по-късно стовари кутията на леглото. — Това все още е стаята на Адам.“

Подвоуми се за миг и се зачуди дали е твърде късно да отиде при Хилди и да й каже, че е променил решението си, че иска да остане в старата си стая. После реши, че се държи като глупак. Та това е стая и нищо повече, а и в крайна сметка Адам не бе умрял в нея. Само при тази мисъл потрепера и твърдо реши повече да не мисли за това.

Но какво ли ще се случи довечера, мина му отново през ума, когато трябва да спи там?

Реши и за това да не мисли. Започна да вади нещата от кутията, да прибира дрехите си в скрина, да подрежда книгите си на лавиците, които вече висяха на стената над леглото, след като с Хилди пренаредиха стаята. Когато сложи и последните, хвърли недоверчив поглед към лавиците. Ако рухнеха през нощта, целият им товар щеше да се стовари върху леглото му. Може би довечера щеше да намери отнякъде отверка и щеше да ги премести обратно над бюрото.

Взе със себе си празната кутия и пое по широкия коридор към стълбите. Тъкмо стигна до площадката и чу мяукане, а после усети Таби да се отърква о крака му, изгърбен, навирил право нагоре опашка.

— Не можеш ли да намериш Ейми? — попита той.

Котето отново измяука и като остави празната кутия на площадката, Джош го вдигна и го отнесе в другото крило на етажа, където се намираше новата стая на Ейми.

— Ето къде си бил! — извика тя, щом Джош се показа на вратата.

Котето веднага скокна от ръцете на момчето в нейните.

— Къде беше? Скъсах се да те викам, а теб никакъв те няма! — Котето се измъкна от ръцете й, скокна на пода и недоверчиво обходи стаята, сякаш правеше инвентаризация. Явно доволно, то скокна на леглото, сви се на възглавницата и тутакси заспа.

— Нали е гот? — попита го Ейми.

— Тези стаи хем са по-просторни от онези на горния етаж. Направо нямам думи. — Когато Джош не продума нищо в отговор, щастливата й усмивка трепна, а после помръкна.

— Какво има?

— Сложиха ме в стаята на Адам — обясни й Джош.

— Малко или много е страшничко.

— Там ли са те настанили? — промълви тя.

— Не бих се съгласила. Нямаше да мога да мигна в нея.

Той усети да се изчервява, щом Ейми изрече мисълта му от само преди няколко минути.

— Не е чак толкова зле — изрече той, но тя пак се усмихна и тозчас всичко й стана ясно.

— Имах си хас — подразни го.

— А и бас държа, че ще се върне довечера. Сигурно е забравил нещо в стаята си, ще се върне да си го вземе и като те завари…

— Ейми! — прекъсна я Джош.

— Престани!

Джош е бъзльо, Джош е бъзльо!

— Не съм! Само казах, че е странно. Не съм казвал, че ме е страх! — Извърна се и бързо излезе от стаята, а във внезапната тишина Ейми осъзна как ли са прозвучали думите й. Точно като думите на децата, които цял живот не я оставяха на мира.

— Джош? — извика тя и се затича след него, като остави вратата широко отворена.

— Джош, почакай. Извинявай! Не исках това да кажа!

Той се спря в началото на стълбището, обидните й слова все още пареха в съзнанието му.

— Щом като не си искала, защо го каза?

— Просто се пошегувах! Не ми се сърди, моля те.

За миг Джош се изкуши да я подмине, да й обърне гръб и просто да си тръгне. Но после си спомни преживяното в предишното училище и се смили.

— Няма нищо — смутолеви той.

— Само не казвай на останалите! Ако разберат, че съм се уплашил, сигурно ще ми свият някой тъп номер посред нощ.

— Няма — обеща Ейми.

— Само няма да ми се сърдиш, нали?

Като гледаше трогателното изражение на личицето й, Джош усети в тялото му да се разлива топлина и той се усмихна.

— Хайде да отидем до кабинета на д-р Енджърсол и да видим кога ще получим новите си компютри.

— Ръка за ръка те се втурнаха по стълбите и излязоха през входната врата.

Хилди Креймър ги наблюдаваше от кабинета си и се усмихваше доволно. С Джордж Енджърсол определено бяха направили подходящ избор. Скоро, дори още днес, обучението им щеше да започне. И когато им дойдеше времето, щяха да са готови.

* * *