Сенки

След като се оттегли в канцеларията си, той включи терминала на компютъра си, набра постоянните досиета на Джош Маккалъм и Ейми Карлсън и започна да вкарва данните, които бе събрал през последния час. Макар и за него да не означаваха почти нищо, предполагаше, че Джордж Енджърсол ще им намери някакво приложение.

* * *

Час по-късно в кабинета си Джордж Енджърсол извика същите досиета, пред които само преди шестдесет минути Айвърсън бе стоял. Пръстите му потропваха бързо но клавиатурата и той се зае да изучава данните, вкарани от треньора.

Най-вече го заинтересува бележката върху досието на Ейми Карлсън, която, както изглеждаше, страда от остра акрофобия.

Не бе успяла да се покатери по въжето във физкултурния салон и направо отказала дори да се опита да скочи от трамплина.

Очевидно фобията й бе по-изразена, отколкото си мислеше, когато преди десет дни я наблюдаваше да пристъпва боязливо по стъпалата към плажа.

Спомнил си за това, в главата му взе да се върти идея. Навярно имаше начин да използува фобията на Ейми в семинара си.

Облегна се назад и идеята бързо започна да съзрява. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече му харесваше.

Дали щеше да се хареса на Ейми или не, оставаше под въпрос. Но, разбира се, какво й се нрави — или на когото и да е от възпитаниците — изобщо не го интересуваше. Интересуваше го само как да ги използува.

А току-що му хрумна идеално приложение за Ейми Карлсън.

14.

Джош постави и последните си принадлежности в картонената кутия.

Вече три пъти я пълнеше, носеше я до раздрънкания, стар асансьор, слизаше до новата си стая на втория етаж, изпразваше я, после отново я вземаше, пак се качваше на асансьора и поемаше обратно нагоре, за да повтори цялата процедура.

При всяко пътуване, щом натиснеше копчето на асансьора и чуеше да се задействува старият механизъм, щом кабината се люшнеше и потеглеше, все се сещаше за нощта, в която умря Адам и за странния шум откъм неподвижния асансьор. И макар и вече почти да бе убеден, че Ейми навярно има право да твърди, че всичко това се е случило само във въображението му — защото от онази нощ насам всеки път щом чуеше асансьорът да работи и се затичаше да провери, кабината все се движеше, а вътре имаше някой. Между другото от днес дори престана да проверява.

И сега, преди за последен път да потегли от старата си стая с претъпканата догоре кутия, Джош напъха и последните си фланелки в малкото останали пролуки сред купчината книги, обувки и любимата му възглавница, донесена от майка му чак от Едем и хвърли прощален поглед на стаята. Обитава я не повече от две седмици. И въпреки това вече кой знае защо му липсваше, понеже му бе паснала почти идеално. Достатъчно голяма, за да побере всичките му вещи, но и достатъчно малка, за да се почувствува уютно от самото начало. Вече почти не се съмняваше, че Джеф Олдрич просто измисли историята за случилото се с Тими Евънс. Освен това стаята на долния етаж нямаше капандура с местенце на перваза, на което да се сгуши, докато си чете.

Стаята на долния етаж. Стаята на Адам. Странни тръпки го побиха, когато Хилди го заведе до стаята преди обед. Първата му реакция бе да й каже, че предпочита да си остане където е, защото, въпреки че бяха изнесли от стаята всички вещи на Адам, той все още бе пред очите му, седнал зад бюрото, приведен над компютъра си. Поне Тими Евънс изобщо не го познаваше. Когато застана безмълвно на прага, без дори да се опита да го прекрачи, Хилди сякаш разгада мислите му.

— Защо не вземем да поразместим мебелите? — предложи тя.

— Така че да си личи, че е твоя, а само след няколко дни дори няма да си спомняш, че някой друг е живял тук.

„Някой друг.“ Джош се изненада, че изобщо не спомена името на Адам. Всъщност възрастните май съвсем престанаха да говорят за него, сякаш изобщо не бе съществувал. Да не би просто да искаха приятелите му да го забравят? Преди да успее да възрази, Хилди се захвана да пренарежда мебелите и преди да се усети, той взе да и помага да премести тежкия железен креват до стената, където стоеше бюрото на Адам, а бюрото да премести до прозореца. За негова изненада тя се оказа права — само смениха местата на мебелите и стаята изглеждаше кажи-речи негова.

Кажи-речи, но не съвсем. Какво ли ще стане довечера, когато се опита да заспи в стаята на Адам?

Щом помъкна последната претъпкана кутия към асансьора, изведнъж го чу да оживява и когато стигна до самата шахта, макар и моторът да работеше, едва ли не се надяваше да завари кабината да си стои там, където я бе оставил.

Но този път — както и всеки друг след нощта на гибелта на Адам — той видя кабината да слиза, чу вратата да се отваря и затваря и някой долу да се качва.

Не сваляше от нея очи, докато се изкачваше.

Когато мина покрай третия етаж, д-р Енджърсол го погледна през месинговата решетка, в която се движеше кабината, кимна, а после заедно с кабината изчезна към четвъртия етаж, където с дрънчене спря.