Сенки

По гласа на момчето Конърс усети, че то се опитва да убеди колкото него, толкова и себе си. Реши поне засега да не повдига този въпрос, и без това вече изрази съмненията си, а май по всяка вероятност не биваше. И въпреки това самият факт, че Хилди Креймър и Джордж Енджърсол веднага не само поставяха Джош на освободеното от Адам място в семинара за изкуствен интелект, ами и го местеха в стаята на мъртвото момче, му се стори кой знае защо злокобен. Сякаш се опитваха да заместят Адам с Джош… Не сподели мислите си, а се залови за работа и помогна на Джош да свали всичките си книги и другите неща от лавиците над леглото. Когато освободиха лавиците от товара им, Конърс ги подаде на момчето, а той ги подпря на стената до вратата.

— Две стават — каза, щом като опита отвертките, които бе отмъкнал от чекмеджето в навеса за инструменти.

— Я ми помогни.

Моментално Джош се покатери на леглото, взе една от отвертките и се залови за работа. След пет минути свалиха конзолите от скобите, а и трите скоби от стената.

— Сега идва трудната част — каза Конърс.

— Трябва да намерим трупчетата зад гипса, иначе като сложим скобите на стената, винтовете няма да държат. — Взе да почуква по гипса с дръжката на едната от отвертките, докато Джош го наблюдаваше с любопитство.

— Какво правиш? — най-накрая попита момчето.

— Слушам. Никога ли не си определял мястото на трупчетата?

Джош поклати глава.

— Мама никога не прави такива неща, а татко… — Гласът му заглъхна и той се умълча. В крайна сметка си пое дълбоко дъх.

— Татко си е заминал, когато съм бил още бебе. Вече почти не си го спомням.

Стив избягваше да го погледне в очите и чувствуваше по треперенето на гласа му, че сълзите му ще рукнат всеки миг.

— Сигурно ти е дошло доста нанагорно.

За секунда той не каза нищо, но след това кимна.

— Все се надявах да се върне, но изобщо не се появи. Дори не го знам къде живее.

— Бас държа, че му липсваш.

— Не, не му липсвам — отвърна Джош.

— Ако толкова му липсвах, щеше да дойде да ме види. Но вече не го е грижа за мен.

Конърс спря да почуква по стената, обърна се и го погледна право в очите.

— Може да бъркаш — каза той.

— Може пък много да му липсваш. Сигурно си има причини да не идва.

Гневът разкриви лицето на Джош.

— Не, няма такива. Ако го е грижа за мен, щеше да дойде и да ме види или поне да ми се обажда от време на време. Но вече почти две години от него няма вест! А и хич не ми пука! — додаде той.

Момчето бе обзето от такъв силен гняв, че учителят се изненада. Протегна ръка и сграбчи Джош за рамото.

— На мен пък ми се струва, че дори много ти пука.

— Не, хич не ми пука! — Отново думите на Джош прозвучаха, сякаш по-скоро се опитваше да убеди себе си, а не толкова учителя.

Конърс пак се извърна към стената и остави Джош за малко насаме.

— Е, ти си по-добре от мен — рече тихичко, докато почукваше отново по гипсовата мазилка, макар че вече бе открил трупчето и знаеше, че лесно ще определи разстоянието до следващите две.

— Баща ми замина, когато бях на осем години и още му се сърдя. Сякаш един ден изобщо престана да го е грижа за мен. Но аз не престанах да се безпокоя за него.

Известно време момчето не продума, а после попита:

— И какво направи?

Конърс сви рамене, без да се обръща — знаеше, че ако точно сега погледне в очите Джош, той веднага щеше да се затвори в себе си.

— Мъчно ми бе. Опитах се да скрия от майка си колко ме боли, но понякога просто заспивах целия в сълзи. И все се надявах, че ще се върне.

— В… върна ли се? — попита Джош с вече разтреперан глас.

Конърс поклати глава.

— Не. Няколко години ми пращаше картички на рождения ден, но после повече не се обади. Дълго време се опитвах да го мразя. Но после реших, че вероятно е имал лични причини да замине. — Най-сетне той се извърна и клекна така, че очите им с Джош да са на едно ниво.

— И навярно е имал — рече тихичко той.

— Но дори след като стигнах до този извод, не престана да ме боли.

Момчето отново мълча доста време. Когато най-сетне проговори, гласчето му едва се чуваше.

— Татко ми дори не се сбогува с мен. Той просто… си отиде. Как е могъл да го стори?

Стив Конърс прегърна Джош и го притисна.

— Не знам. — Гласът му бе почти толкова тих, колкото и този на Джош.

— Просто не знам как може хората да се отнасят към останалите по такъв начин. Но, изглежда, го правят и когато се случи и с нас, можем само да продължим да живеем и да не се предаваме. А след известно време болката утихва. Не си забравил, но свикваш и продължаваш да живееш.

Ръцете на Джош се вкопчиха по-здраво около врата на учителя и докато той преглъщаше хлиповете си, Стив усети как очите му се навлажняват. Известно време не продума нищо, докато не усети, че Джош пак е на себе си. После, след като го притисна набързо, пусна момчето и се изправи.

— Знаеш ли какво — предложи той.

— Какво ще кажеш да свършим с тези лавици, а после да излезем да си купим хамбургери, пък може и на кино да идем. Само ти и аз. Съгласен ли си?

Джош вдигна зажаднелите си очи към него.

— Наистина ли? — промълви той.

— Само ние?

— Разбира се. Защо пък не?