Сенки

— Ами тогава какво ще правите? — Той й се усмихна.

— Какво ще кажеш за това? Вместо да се опитваме да разберем как мислят животните, ще направим опита, за който ти споменах миналата седмица, и тогава ще разбереш.

— Ама аз нищо не знам за това? — възрази Ейми.

— А и нямам намерение да ти казвам — отвърна Енджърсол.

— Ако ти кажа, няма нищо да стане. Но ще ти обещая следното. Няма да те карам да правиш нещо, което не искаш да правиш, и ти можеш да прекратиш експеримента, когато си поискаш. А и Хилди ще присъствува просто да сме сигурни, че никой няма да се опита да те уговаря за нещо. Съгласна ли си?

Умът на детето трескаво работеше и търсеше някаква клопка. Но щом Хилди, която бе на нейна страна, щеше да присъствува, за каква клопка можеше да става дума? В крайна сметка се съгласи.

— Добре. Но няма да правя нищо, което не искам!

— Няма и да те карам — повтори Енджърсол.

Няколко минути по-късно Ейми излезе от кабинета на директора, без да съзнава, че за пореден път я подвеждат да стори точно това, което той искаше.

— Какво стана тази сутрин? — понита Енджърсол, когато с Хилди Креймър останаха сами в кабинета.

Тя се усмихна, но в усмивката й липсваше топлотата, която все намираше заради децата.

— Цяла сутрин си седя в стаята и когато слезе, не искаше да разговаря с нито едно дете. Дори и с Джош Маккалъм. Енджърсол кимна доволно.

— Значи всеки ще си спомня само, че е била много сърдита и разстроена?

— И необщителна — допълни жената.

— Идеално — промърмори той.

— Точно като Адам Олдрич.

16.

Ейми вдигна поглед към часовника на стената. Само още пет минути и последният й час за деня свършваше.

Искаше й се да трае цял следобед, чак до вечерята, защото всяка изминала минута я приближаваше до експеримента.

— Но нали е казал, че няма да правиш нищо, което не искаш? — държеше на своето Джош, когато говориха преди час в междучасието между история и математика.

— От какво толкова се плашиш?

Вместо да отговори на въпроса му, Ейми изобщо не продума, понеже в ума й още бе котката от клетката, свързана с компютъра, подложена на електрошокове, ужасяващ лай и зловонната смрад на пора.

Страхът й още не бе преминал, когато г-жа Уилсън, преподавателката й по математика, й връчи в началото на часа бележка, в която й се нареждаше да се яви в три и тридесет във физкултурния салон. Бележката бе подписана от д-р Енджърсол. Защо ли я викаше във физкултурния салон? Там ли щеше да се проведе експериментът?

— Ейми? Ейми, ти изобщо слушаш ли? — Гласът на Енид Уилсън, математичката, отекна в главата на разтревоженото момиченце. Сепната, Ейми по навик се изправи на стола си.

— Изобщо внимаваше ли, Ейми? — Г-ца Уилсън, висока, слаба жена, с бели коси, прибрани и закрепени в строг кок на тила й, я гледаше ядосано над рамките на очилата си. От резкия й глас Ейми се сепна.

— М… мислех си за нещо друго — рече тя с потреперващо гласче.

— Очевидно — отвърна Енид Уилсън с дрезгав глас.

— Но в моя час искам от теб да внимаваш. — Почука тя с показалката в ръка по черната дъска зад себе си.

— Можеш ли да решиш това уравнение или не?

Детето се вторачи в сложното алгебрично уравнение изписано на дъската, като си знаеше, че би трябвало да го реши наум. Съсредоточи се, присви очи, сбърчи чело и се зае с изчисленията, като си представяше цифрите в паметта си толкова ясно, сякаш работеше с молив и бележник.

— Хайде, Ейми, не е толкова трудно — обади се г-ца Уилсън.

— Става дума за едно просто подвеждане под общ знаменател!

Ейми преглътна и се опита да махне буцата, която внезапно бе застанала на гърлото й. В паметта й цифрите избледняха и тя забрави докъде бе стигнала с уравнението.

— Н… не мога да го реша — промълви.

Учителката я погледна и на нея й се прииска да потъне в земята.

— Тогава ще се наложи да ти дам допълнително домашно за довечера — каза й тя, а другите деца се подхилваха на неловкото й положение.

— Щом нямаш намерение да внимаваш в час, просто ще се наложи да свършиш тази работа в стаята си. — И като се усмихна, г-ца Уилсън се обърна към останалите.

— Решете първите петнадесет задачи в края на третата глава — рече им тя.

— Останалите ще ги реши вместо вас Ейми Карлсън. — Ейми се ококори. Ако трета глава приличаше на първите две, трябваше да решава петдесет задачи. А тя имаше да чете и една глава по история и да пише преразказ за г — н Конърс. Щеше ли изобщо да успее? И всичко това само защото не бе успяла да реши едно тъпо уравнение!

Звънецът би. Щом останалите ученици се юрнаха към вратата, нетърпеливи да излязат на следобедното слънце, Ейми си остана на мястото. Когато стаята най-сетне опустя и останаха сами, учителката се вторачи въпросително в нея.