Сенки

Взеха да й минават какви ли не мисли. Какво бе за предпочитане? Да й се смеят всички и да я задяват или да направи избора си и да се опита да преживее ужаса, който винаги я обземаше, щом се отделеше на повече от няколко метра от земята?

Но нали д-р Енджърсол й каза, че само ще трябва да избира! Изобщо няма да се налага да прави каквото и да е!

Обаче едва ли ще й се размине само с това. Ако каже, че избира едното или другото, а после откаже да го стори, всички ще разберат!

Попаднала бе в клопка.

Въпреки обещанията си той я бе подмамил в капан.

Кое да избере?

Въжето?

Спомни си как се вцепени там, горе, от ужас да не би да падне, вкопчи се във въжето, докато треньорът не се изкатери и я свали.

А дори не успя да събере кураж да изкачи стълбата на трамплина.

Въже и стълба! Какво толкова се плашеше от една тъпа стълба и едно глупаво въже!

Ами ако паднеше?

Ако паднеше от въжето, щеше най-малкото да си счупи крак.

— Но от стълбата с перилата, за които да се хване, и стъпалата, по които да стъпва, можеше и да не падне. А когато се изкачеше на върха, само трябваше да прекоси до края и да скочи.

Само при мисълта да застане на тясната дъска на три метра над басейна я сви стомахът и от страх вътрешностите й се обърнаха.

Та тя бе само на три метра! Какво щеше да й стане?

Не ще и дума, че предпочиташе мимолетния ужас пред всеобщия присмех, защото е страхопъзла.

— И… избрах си — прошепна тя.

— Ще скоча от трамплина.

Д-р Енджърсол моментално стана от стола и дойде да свали шлема от главата й, а двама студенти от последния курс махнаха електродите от тялото й. Но камерите, които запечатваха всяко нейно изражение, всяко трепване на тялото й, продължаваха да работят.

И всички не сваляха очи от нея.

Пристъпи към стълбата, която водеше до върха на трамплина, и стисна здраво перилата. Стъпи с краче на най-долното стъпало и започна да се качва.

Стигна до средата и щом погледна надолу, замръзна.

„Продължавай! — рече си тя наум. — Просто се изкачи, прекоси дъската и скочи.“

После се взря в цимента долу, страхът й от височина се надигна в нея и тя разбра, че не ще може да се изкачи.

„Не гледай надолу“ — изкомандува се тя.

Насила вдигна поглед нагоре и там съзря, надвиснала над нея, дъската на трамплина.

Не!

Не можеше да се изкачи, нямаше да може да я прекоси! Много е тясна. Ще падне, преди да направи и една крачка.

Усетила как и последните капчици кураж я напускат, тя зарида. С обляно в сълзи личице съумя да слезе от стълбата и закрила с длани лице, хукна към съблекалнята. Във въображението си вече чуваше съпроводилия я смях. После прекоси празните кабинки за душове и се озова в съблекалнята. Докато стигне до шкафчето си, почти съблече банския си, а след като го свали съвсем, го захвърли в един ъгъл и взе да навлича дрехите си колкото се може по-бързо. Остави шкафчето си да зее и с разтърсвано от ридания телце Ейми Карлсън напусна физкултурния салон.

Когато Хилди Креймър дойде да я потърси, в съблекалнята нямаше никого, но тя почти със сигурност знаеше къде е отишло детето.

Когато жената излезе от салона, нямаше и следа от топлото и сърдечно изражение, с което обикновено разговаряше с децата или с родителите им; на лицето й се бе изписала твърда непоколебимост. Хилди Креймър възнамеряваше да открие Ейми, преди някой друг да я зърне.

* * *

Джанет Олдрич се отказа от опитите да се съсредоточи върху работата си. Макар и да бе малко след четири часа, знаеше, че никой няма да възрази, ако днес си тръгнеше по-рано. Не че бе свършила кой знае колко работа, защото докато си загуби сутринта с всичките онези, които дойдоха да й изкажат съболезнованията и подкрепата си, то по-голямата част от следобеда й мина в размисъл за дисертацията, която още лежеше скътана дълбоко в чантата й. По време на обяда успя да си намери, спокойно кътче и се зачете, но не бе напреднала кой знае колко. Сърцето й се късаше само като четеше за всички тези дечица, станали жертва на същото напрежение, на което в крайна сметка се бе поддал и Адам. Неведнъж се наложи да спре да чете, защото дори в сухия, прозаичен стил, в който бе написана работата на абсолвента, човешкото състрадание избиваше на повърхността.

Сякаш всяко от споменатите в дисертацията дечица протягаше ръце към нея, зовеше за помощ, умоляваше я да стори нещо за него.

Но нищо не можеше да стори, защото и те като Адам бяха вече мъртви.

Най-малкото нямаше и пет годинки, когато пред очите на майка си и по-голямото си сестриче се бе хвърлило под колелата на автобуса. Изобщо не съществуваше каквото и да е съмнение, че е видяло автобусът да идва. Дори го бе посочило на майка си.

Заедно спрели и го гледали да се приближава с равномерна скорост от шестдесет километра в час.

И в последния миг момченцето се отскубнало от ръката на майка си, втурнало се като стрела на пътя и се хвърлило под колелата.

Джанет не можа да дочете редовете, съкрушена от мъката, която майката на детето несъмнено е изпитала, думите се замъглиха от сълзите й и в крайна сметка прибра дисертацията в чантата си.