Сенки

От групичката деца, скупчени около компютъра, очите й се прехвърлиха на малката трибуна с лице към басейна от другата страна. Там по пейките имаше поне петдесетина колежани и те я зяпаха.

Ейми усети, че пламва от неудобство. Наистина ли всички тези хора се бяха насъбрали само да я гледат? Но защо? Какво ли щеше да стане?

Зад себе си чу Хилдиния глас.

— Добре ли си, Ейми? Да вървим ли по-нататък?

На Ейми й се искаше да се разтвори циментът и да потъне в земята. Защо се бяха събрали всички тези хора? Защо не бяха дошли само децата от семинара, с които поне се познаваше? И какво ще стане, ако се обърнеше и побегнеше към съблекалнята? Щяха да й се смеят.

До един. Щяха да разберат, че е пъзла, и даже и да не се смееха с глас, вътрешно щяха да й се подиграват.

В столовата довечера щеше да слуша как останалите деца й къткат, подигравайки се на шубето й.

Щеше да стане за смях дори на приятелите си и щеше да се чувствува все едно се е върнала в държавното училище, където всички се държаха, сякаш е някакъв чешит или нещо такова.

Не!

Няма да позволи това да се случи. Все някак ще го изтърпи. Пое си дълбоко въздух, после бавно го изпусна.

— Н… нищо ми няма — едва смогна да отговори тя, но дори сама чу как потреперва гласът й.

— Просто не… кои са тези хора?

Хилди й се усмихна окуражително.

— От един от курсовете по психология. Д-р Енджърсол ги покани да присъствуват на експеримента.

— А мен забрави да предупреди — проплака Ейми.

Усещайки какви мисли минават през ума на момиченцето, възпитателната коленичи и взе ръката му в своята.

— Няма страшно, Ейми. Нищо няма да ти се случи. Те са тук просто като зрители. Няма да гъкнат, нито пък ще сторят нещо. Всичко ще бъде наред.

— К… какво трябва да правя?

— Просто седни на стола — каза й Хилди.

— Хайде, ще дойда с теб.

Хванала я за ръка, тя я заведе до стола и Ейми приседна боязливо на крайчеца. И чак тогава д-р Енджърсол обясни какво ще правят.

— Към теб, Ейми, ще прикрепим електроди — обясни той.

— Но те са напълно безвредни, само дето регистрират телесните ти реакции. Обещавам ти, че изобщо нищо няма да усетиш. Ние само ще регистрираме промените в пулса и дишането ти, както и ритъма на мозъчните ти импулси. Камерите ще запишат изражението на лицето ти и движенията на тялото ти. И така, само трябва да стоиш на мястото си.

— Но защо точно аз? — попита Ейми.

— Какво искате от мен?

— Само след минута ще видиш — отвърна й Енджърсол.

— И не забравяй, че можеш да си тръгнеш, когато си искаш, точно както ти обещах.

„И всички да ми се смеят“ — помисли си тя. Седна неподвижно на стола, докато д-р Енджърсол прикрепваше електродите към тялото й.

Скоро бе накичена с повече жици от котката тази сутрин. Най-сетне той постави на главата й шлема и тя усети безброй миниатюрни иглички да притискат скалпа й.

— Боли ли? — попита я.

— Не би трябвало, но ако те боли, мога да го наглася, така че да не ти убива. Електродите трябва само да докосват главата ти.

— Аз… добре е — успя да каже Ейми. После погледът й срещна този на Енджърсол и той видя страха в очите й.

— Нещо ще се случи, нали? — попита тя.

— Нещо ужасно.

— Няма нищо страшно — увери я Енджърсол. Провери още веднъж електродите, после отиде при екрана на компютъра. На него ясно се виждаха ритъмът на дишането, пулсът и диаграмата на мозъчните вълни на детето, които говореха за човек под известно умствено напрежение.

Но нищо извън пределите на нормалното.

— Добре — рече той.

— Време е да започваме. Само ще те помоля да помислиш и да вземеш решение.

В далечния край на басейна изведнъж дръпнаха завесата. До високия трамплин за скокове бе издигнато скеле. От него висеше въжето с възли, същото, което се бе опитала да изкатери в салона миналата седмица.

Опитала се бе и не бе успяла.

— Искам да си избереш едно от тях, Ейми — каза й д-р Енджърсол.

— Кое от двете предпочиташ? Да се изкатериш по въжето или да скочиш от високия трамплин за скокове?

Детето се ужаси. Шегуваше ли се той? Наистина ли трябваше да стори едно от тези нещо?

Но нали каза, че няма! Каза, че изобщо не трябва да прави нищо! Само да седи там.

Сърцето й се сви. Вече чуваше смеха на приятелите си, когато усетят, че ужасно я е страх както от въжето, така и от трамплина.

Котката!

Той правеше с нея същото, каквото бе сторил с котката. Две отрицателни възможности.

Да избере между две омразни й неща или всички да разберат какъв ужас изпитва.

Да разберат и да се примири с подигравките им. Страхопъзла, страхопъзла, Ейми е страхопъзла!

И макар че никой не бе промълвил тези думи, тя вече ги чуваше да кънтят в ушите й.

Откъсна очи от въжето и трамплина и погледна лицата на съучениците си, скупчили се около компютъра, някои не откъсваха очи от екрана, други — в нея.

Джеф Олдрич се хилеше, вече се досещаше колко я е страх. Какво ли щеше да му хрумне? Просто щеше да й се подиграва?

Или пък щеше да му хрумне нещо по-лошо? Може би щеше да я провеси през прозореца, да я люлее над тротоара и да я плаши, че ще я пусне.