Сенки

— Джош? Ти какво търсиш тук?

— Ами… аз открих Ейми. — Гласът му едва се чу. Той не откъсваше поглед от останките на приятелката си.

— Бяхме с Джеф. Търсехме Стив.

Преди тя да успее да каже нещо, една от полицейските радиостанции записука. И Джош, и тя се извърнаха и наостриха уши, Висок полицай се обади, после слуша миг-два и обеща веднага да прати неколцина. Постави радиостанцията обратно в калъфа й на колана си, забеляза жената и веднага се сети, че я познава от разследването около смъртта на Адам.

Един от моите хора току-що е намерил някакъв пуловер рече той.

— Горе на скалите, където е панорамата. Хилди направи озадачена физиономия.

— Пуловер ли? — попита тя.

— Какъв…

— С името на Ейми Карлсън върху етикетчето на гърба. Търкалял се на земята, сякаш някой го е изпуснал.

— Тя се изненада още повече.

— На панорамата ли? Какво ще търси там?

Погледът на полицаят помръкна. Той разбра, че Хилди още не знае всичко.

— Във водата има кола, госпожо Креймър. Не сме я извадили, но успяхме да разчетем номера. Собственост е на един от вашите преподаватели. На Стив Конърс.

— Мили Боже! Да не би да предполагате…

— Още нищо не предполагаме, госпожо Креймър. Но бихме желали да научим всичко за него. Понякога и дребните детайли са от полза.

Хилди поклати глава.

— Та той е при нас едва от този срок. Толкова обичаше децата…

Полицаят присви очи.

— Май малко е попрекалил с обичта, ако сте наясно за какво говоря.

Възпитателната кимна.

— Най-добре ще е да известя родителите на Ейми — въздъхна тя.

— Джош, май ще трябва да се върнеш в училище с мен. — Когато се обърна към мястото, където само преди миг стоеше момчето, от него нямаше и следа.

* * *

Малко след пладне Хилди Креймър отново се спусна с асансьора до тайната лаборатория под мазето на дома. Озовала се под дразнещата светлина на облицования с бели плочки коридор, тя изобщо не надзърна в умивалнята и операционната, в които се бе превърнала бившата столова на сина на Юстас Барингтън, ами бързо се запъти към вратата в дъното. Набра секретния код на клавиатурата до нея и влезе в реконструираното помещение, където понастоящем се помещаваше ядрото на Енджърсоловия проект за изкуствен разум. В съседната стая — на времето спална ниша, но вече плътно изолирана от лабораторията със стъклена преграда — се мъдреше зловещ на вид компютър „Кройдън“. Черните корпуси-близнаци, побрали широката му гама от микропроцесори, приличаха на непълен, около два метра висок кръг. Те правеха впечатление в тясната стая, изглеждаха някак си извисени и самотно величави в обезпрашената, с идеален климат среда. Най-мощният компютър в света бе колкото чувствителен, толкова и бърз, и когато Алекс Кройдън, изобретателят му, проектираше монтажа му в тази стая, той се погрижи рожбата му да е изложена на колкото се може по-малко замърсители. За съществуването на компютъра знаеха само Кройдън, Джордж Енджърсол, Хилди Креймър и шефът на една от най-големите компании-производителки в Силиконовата долина. Никой друг даже не подозираше, че той е тук.

Бяха взети всички предпазни мерки компютърът да не спре работата си. Досега нямаше такъв случай. Той се командуваше чрез клавиатурата в стаята, където сега стоеше Хилди, а единствената му връзка с външния свят се осъществяваше с помощта на няколко дебели кабела, минаващи под пода и херметически затворената врата, чийто код знаеше само Алекс Кройдън.

Когато ставаше дума за супер компютъра му, той нямаше доверие дори на Джордж Енджърсол.

Стаята, в която се озова Хилди, представляваше другата част от лабораторията за изкуствен разум.

Тя също гъмжеше от компютри, до един заети да поддържат в норма параметрите на разтвора в двете стъкленици, поставени в специална каса в дъното на стаята.

Във всяка от стъклениците имаше жив човешки мозък.

Мозъците се носеха във физиологичния разтвор като в безтегловност.

От стволовете им излизаха пластмасови тръбички и свързваха артериите и вените с уреди, които осигуряваха непрекъснато кръвообращение, снабдяваха кръвта с кислород и я пречистваха, като премахваха отпадъците и добавяха нови хранителни вещества. Всеки аспект на кръвообращението постоянно се контролираше от компютри, химическото равновесие се поддържаше в идеално състояние от сложни програми, които контролираха допустимото ниво на всеки елемент, необходим за съществуването на органите в стъклениците.

Хилди прекрачи прага и погледна работещата апаратура, още веднъж се изненада, че всяка от системите бе подсигурена с по няколко резерви и когато цялата сложна конструкция функционира, а тя наистина функционираше безупречно. Една помпа работеше безшумно и осигуряваше кръвообращението, а пък уредът за диализа действуваше като изкуствен бъбрек. Повечето от необходимото в стаята бе проектирано от супер компютъра в съседната стая, обработил купища данни, преди съвсем точно да определи какви апарати и програми са необходими за съществуването на мозъка вън от естествената му среда.

Не само за да живее, а и за да работи.