Сенки

Това, което ставаше на екрана вдясно, изведнъж привлече погледа на Хилди. Докато се взираше, графики, само преди миг в покой, взеха да трептят, а после и да криволичат нагоре-надолу. Тогава оживяха още две черти, едната внезапно се стрелна до горната част на екрана, преди да застане хоризонтално, изравни, другата пък бързо се къдреше, замираше, а после отново се назъбваше.

— Какво е това? — попита тя.

— Какво става?

— Ейми — отвърна Джордж Енджърсол.

— Пробужда се.

21.

Мрак.

Щом и последното влияние на наркотика отшумя, умът на Ейми Карлсън бавно взе да идва в съзнание — непознато досега съзнание.

Озова се сред непроницаема тишина и мрак и нададе ужасен писък.

Но нищо не последва.

Не усети нищо в гърлото си, нито пък в ушите й прозвуча звук.

И все пак в ума й писъкът проехтя, зазвуча отвсякъде и заглъхна, а после пак се извиси.

Дали пък не бе изпищяла втори път?

Не знаеше, защото всичко познато, което придаваше смисъл на съществуването й, го нямаше.

Целият свят бе изчезнал и тя имаше чувството, че виси в някакъв вакуум, сам-самичка в непроницаем мрак и тишина, че се задушава. Опита се да диша, да напълни дробовете си с въздух.

И отново нищо. Не усети свеж въздух да нахлува в дробовете й, не изпита никакво облекчение. Обзелият я ужас не намаля.

Обзе я паника. Не може да диша. Ще умре.

Пак понечи да извика, да нададе вик за помощ, но отново не последва нищо.

В ума й се появиха думи, но нито усещаше езикът й да помръдва, нито устата й да се отваря, за да ги изрече.

Още веднъж се опита да си поеме въздух и отново не усети нищо, тялото й сякаш отказваше да се подчини на командите на ума й. Парализирана.

Беше се парализирала!

Но как се бе случило това?

Щом се опита да следва пътя на логиката, паниката бавно за извира от мрака и напълно я обгърна. Зави й се свят. Умираше! Ето какво ставаше с нея!

Бе сама и умираше и нито някой знаеше, нито можеше да й помогне. Опита се да отвори очи, вече сигурна, че това, което става с нея, може да се окаже кошмар, и че щом отвори очи и светлината нахлуе, заобиколилият я ужасен мрак ще се разсее и тя отново ще стане частица от света.

Премигна.

Само че пак нищо не последва. Премигна отново и се опита да усети как клепачите почти неуловимо реагират на командите на мозъка й. Нищо!

Имаше чувството, че вече няма очи.

Сега пък се опита да раздвижи тялото си, опита се да се претърколи, да се изтръгне от плена на невидимите, неосезаеми вериги. Тялото й не реагира.

Както и очите й, то сякаш, изобщо не съществуваше! В нея се надигна нов писък пред ужаса на мрачната бездна, той отекна единствено в съзнанието й и бързо заглъхна в околния мрак.

Вече имаше опасност паниката да вземе връх, но тъкмо преди да й се поддаде, миг преди тя да парализира ужасения й ум, за сетен път успя да я отблъсне, сигурна, че ако й се поддаде, никога повече няма да се изплъзне от нея.

Сега паниката й се струваше досущ като живо същество, което дебнеше около нея, като черен невидим Ад, изпълнен с незнайни страдания, зинал да я погълне, да я обгърне и да я удави веднъж завинаги в собствения й страх.

Паниката приличаше и на пропаст, и на извисила се канара, на чийто ръб се олюляваше тя, а нещо в самата нея я тикаше надолу и жадуваше да я види как полита в дългия, окончателен скок, докато друга нейна част настояваше да се отдръпне, от отстъпи от ръба, да се отдалечи, преди да е станало твърде късно.

Постепенно тя отблъсна страха си.

Трябваше да има причина за това, което ставаше с нея, някакво обяснение за ужасното чувство, че се е озовала сам-сама в безкрайния мрак.

Прииска й се да повика майка си, да процепи тъмата със зов за помощ, отправен към нея, но вече знаеше, че едва ли ще има смисъл. Щом тя самата не се чуваше, майка й едва ли щеше да я чуе.

А и майка й беше чак у дома. У дома в Лос Анжелес.

А тя се намираше в Академията.

Но нали щеше да си ходи?

Каза на Хилди, че иска да си върви у дома, и тя я заведе да телефонира на родителите си.

Но така и не успя да разговаря с тях. Отиде в Хилдиния кабинет и…

Напрегна паметта си и затърси спомена за случилото се.

Появи се някакъв образ. Чаша вода.

Хилди й подава чаша вода и тя я изпива. А след това всичко избледня и тя се събуди в зловещия мрак. Упоила я е. Хилди сигурно й е сложила нещо във водата.

Какво?

Замисли се. Опиат, Някакво лекарство. Но какво?

Наркотик. Приспивателно.

Докато мълвеше думите наум, се оформиха нови образи. Мракът все още присъствуваше, заобикаляше я, но сега в ума й взе да се оформя списък от думи и тя сякаш го виждаше.

Съсредоточи се и думите станаха по-ясни. Торазин. Дарвон. Халсион. Перкодан.

Думите изникваха от мрака, думи, които дори нямаше понятие, че знае. И все пак не само ги знаеше, но и знаеше приложението на всички.

Това бяха опиати. Болкоуспокояващи, приспивателни и успокоителни.

Докато прехвърчаха в ума й, осъзна, че знае точно за какво служи всеки от тях и какъв е ефектът им на действие в зависимост от дозата. Това усещане й бе непознато. Все едно четеше от справочник, съществуващ само в ума й.