Сенки

От мозъците в стъклениците излизаха не само пластмасови тръбички. Кълба микроскопични жици, всяка свързана с отделен нерв, също съединяваха стволовете на мозъците с един гъвкав гръбначен стълб — компютъра „Кройдън“ в съседната стая.

В мозъците имаше и сонди, а проводниците им минаваха през дупки в стъклениците и се свързваха с останалите жици, пълзящи към кабелите под пода.

И сега, най-сетне, всичко действително се осъществяваше.

Амбициозните им планове, замислени още преди години, най-сетне даваха плод, защото щом Хилди погледна екраните над съдовете — близнаци, от графиките върху мониторите разбра, че биологичните параметри на двата органа са точно такива, каквито трябваше да бъдат. Джордж Енджърсол вдигна поглед от клавиатурата и се начумери, щом зърна изражението й.

— Нещо е станало, значи. — Констатираше, а не питаше. Хилди кимна отсечено.

— Сутринта Джош Маккалъм открил тялото на Ейми Карлсън.

— Джош ли? — Той пребледня.

— Къде?

— Търсил Стив Конърс, но намерил тялото на Ейми на брега в залива, където правим пикниците си. Вълните го били изхвърлили на плажа.

Лицето на Енджърсол се изопна.

— Защо Джош търси Стив Конърс на плажа? Той не е ли тук?

Хилди набързо му разправи какво се бе случило сутринта. Директорът пребледня като платно. Мускулите на челюстите му се разиграха от яд.

— Казах ти, че е прекалено рисковано — рече той, когато тя свърши.

— Не трябваше да изнасяме тялото на Ейми оттук…

— Няма нищо страшно — прекъсна го жената троснато и той млъкна.

— Вече предполагат, че Конърс е искал да блудства с нея. Още не са открили трупа му, но ако се съди по състоянието на нейния, и да го намерят, това едва ли ще промени нещо — усмихна се злобно тя.

— Изглежда, че акулите са били доста и от нея не е останало много. Попитах един от полицаите какво е станало с мозъка й и той предположи, че го е изсмукала морска видра. „Като охлюв от черупката му“, струва ми се каза. А откриха и пуловера на Ейми на скалите край панорамата. Като се имат предвид и бележката, която оставих на компютъра й, и нещастието с колата на Стив Конърс, сто на сто ще предположат, че той е оставил бележката или че е открил Ейми по някое време същата нощ. Според мен няма да възникнат много въпроси около случилото се.

Джордж Енджърсол се поуспокои.

— Съобщи ли на родителите й?

— Вече пътуват насам — отвърна Хилди и кимна.

— Предполагам, че ще пристигнат по някое време следобед. Не мисля, че ще е много приятно, но ще се справим. Въпреки това подозирам, че ще загубим още няколко от учениците си. Два смъртни случая за две седмици на повечето от родителите ще им се видят множко.

— Предполагам, че ще се справиш — усмихна се той.

— Какво толкова, ако ни напуснат неколцина, щом тези, които са ни нужни, остават.

— Де да можех да съм сигурна — отвърна Хилди, — но не съм.

Вторачи се в левия съд.

— Всичко наред ли е? — запита тя тревожно и се сети какво бе станало миналата година, когато прехвърлиха мозъка на Тими Евънс в една от стъклениците и той внезапно умря тъкмо когато бе на път да се пробуди. И макар Енджърсол да твърдеше, че проблемът е в самия мозък на Тими, за себе си тя бе почти сигурна, че на практика е допусната някаква грешка в програмирането.

Убедена бе, че данните, подавани към мозъка на Тими Евънс, са били грешни и вместо да го накарат да дойде на себе си, кой знае защо го убиха.

И все пак нито тя, нито Енджърсол щяха някога да научат какво точно се случи с Тими. Но Адам, за разлика от Тими, оцеля.

— Някакви признаци на влошаване? — настоя тя.

— Адам няма да се превърне във втори Тими Евънс — ледено отвърна Енджърсол и й даде да разбере, че знае какво я мъчи.

— Всъщност той се справя дори по-добре, отколкото очаквах. Виж! — Пръстите му затропаха по клавиатурата и на екрана, монтиран над бюрото на Енджърсол, се появи мозък.

— Ето как изглеждаше мозъкът на Адам преди двадесет и четири часа. Но забележи какво става! — Натисна още няколко копчета и на монитора върху първото се насложи второ изображение.

— Ето там. — Той почука по екрана с крайчеца на химикала си.

— Виждаш ли?

За миг Хилди се взря в екрана, после поклати глава.

— Какво всъщност трябва да видя?

— Чакай малко. Нека го увелича. — С помощта на мишката той очерта малко квадратче около част от изображението, после набра още команди.

— Ето. Виждаш ли?

Тя широко разтвори очи, когато най-сетне разбра какво има предвид Енджърсол.

Мозъкът в лявата стъкленица — този на Адам Олдрич — нарастваше.

— Не съм и мислила, че подобно нещо е възможно.

— Нито пък аз — съгласи се Енджърсол.

— А и още не съм съвсем сигурен точно защо става така. Но нараства именно челният лоб, делът от мозъка, отговорен за мисленето. Не само е жив, Хилди, а и нараства. Успяхме. Успяхме да свържем човешки мозък с компютър. И то жив и още функциониращ.