СЕНКИТЕ

В миг, сякаш беше взела нечия вена, тялото й бе изпълнено едновременно от облекчение и сила, но не и умът й... въпреки прекрасната зеленина на тревата и листата на дърветата, въпреки пастелните цветове на лалетата, които цъфтяха без прекъсване, и великолепния бял мрамор на техните покои, съкровищницата, храма за уединение и езерцето, тя имаше чувството, че я преследват, макар да се намираше на сигурно място.

Разбира се, когато страдаш от смъртоносно заболяване с непредсказуема продължителност, понякога е трудно да направиш разлика между „нормални“ симптоми и такива, които предвещават нещо по-сериозно.

Известно време тя остана на мястото, на което беше пристигнала, боейки се, че ако помръдне, болестта й отново ще се обади. Най-сетне тръгна да се поразходи наоколо. Температурата на неподвижния въздух беше съвършена, не бе нито прекалете студено, нито прекалено топло, небето над главата й бе сапфиреносиньо и баните грееха под необикновената светлина, в която бе обгърнато всичко наоколо... а Селена имаше чувството, че се намира в някоя от задните улички на Колдуел.

Колко време, запита се тя. Колко разходки й оставаха?

Потрепери и се загърна по-плътно в одеждите си, завладяна от познатото усещане за тъга и безсилие, което я връхлетя с такава сила, че й беше трудно да диша. Не се разплака обаче. Вече бе изплакала всичките си сълзи; оставила бе зад себе си всички „защо аз?“, „ами ако?“ и „трябва ми повече време“... доказателство, че бе възможно да свикнеш дори с кипяща вода, стига да останеш в нея достатъчно дълго.

Беше се примирила не само с факта, че не й бе отреден цял живот, но и че почти не бе живяла, и именно затова трябваше да се сбогува с Трез. Той бе най-близкото подобие на нещо свое, което бе имала, нещо лично, а не предначертано, нещо придобито, макар и за съвсем малко, а не възложено.

Сбогувайки се с него, тя зачиташе онази част от живота си, която бе само нейна.

Щеше да говори с него на следващия ден. Гордостта й можеше да върви по дяволите...

След известно време си даде сметка, че краката й са я отвели до гробището... в което нямаше нищо чудно, като се имаше предвид насоката на мислите й.

Избраниците бяха на практика безсмъртни, създадени за живот много отдавна като част от програмата за размножаване на Скрайб Върджин, в която най-силните мъже се обвързваха с най-интелигентните жени, за да осигурят продължението на расата. В началото жените за възпроизвеждане били държани тук в изолация, а Примешгът бе единственият мъж, използван за осеменяване. През хилядолетията обаче ролята на Избраниците се беше променила и те бяха започнали да служат на Скрайб Върджин и духовно, записвайки историята на вампирите, докато тя се разгръщаше на земята, боготворейки майката на расата и осигурявайки кръв за необвързаните членове на Братството... заради които някои се отказваха от положението си и ставаха смъртни в замяна на любов, свобода и възможността¹ да родят деца, които нямаше да бъдат ограничавани от строги правшА и наложени им от други роли.

А след това се бе появил настоящият Примейл и още повече бе охлабил задълженията им.

Селена погледна през потъналия в увивни растения вход на гробището; мраморните статуи на нейните сестри се извисяваха над нея, въпреки че бяха на доста голямо разстояние, самите ге бяха потънали в пищна зеленина.

Въпреки ползата си, древната програма за възпроизвеждане бе имала и един коварен резултат, един затвор, от който дори Примейлът, колкото и да бе напредничав, не бе в състояние да освободи Селена и нейните сестри.

Дълбоко в клетките на Избраниците се спотайваше една критична слабост, дефект, който се дължеше именно на ограничения генетичен фонд, който би трябвало да направи вампирите непобедими.

Жертва, принесена в намерението за сила. Доказателство, че дори майката на расата трябваше да се съобразява с Майката природа.

Статуите на гробището я изпълваха с ужас. Изящните фигури пред нея всъщност не бяха изваяни от каменни блокове. Те бяха вкаменените тела на онези, които имаха същото заболяване, от което страдаше и тя.

Това бяха мъртвите тела на нейните сестри, изминали същия път, по който я водеха и нейните стъпки, замръзнали в пози, които те си бяха избрали, запечатани във фин минерален гипс, който, съчетан със странните атмосферни свойства на Светилището, щеше да ги запази за вечността.

Отново я побиха тръпки...

...и отново отминаха.

Този път обаче не бяха последвани от усещане за нормалност.

Сякаш гледката на сестрите й, замръзнали в последната фаза на заболяването, бяха подействали като вдъхновение на онова, което я измъчваше, ставите в долната част на тялото й се вкочаниха, а после същото се случи и с гръбнака, и с лактите, с шията и с китките й. Селена се вкамени на мястото си, съвършено неподвижна, ала в пълно съзнание; сърцето й биеше, очите й виждаха ясно, ужасеният й мозък работеше трескаво.

Извика и опита да се отърси от вцепенението; помъчи се да раздвижи крака, ръце, каквото и да било.