СЕНКИТЕ

Успя единствено да помръдне съвсем леко наляво и то бе достатъчно, за да изгуби равновесие. Тя политна и падна по лице на земята, стръкчета трева изпълниха носа, устата, очите й.

Знаейки, че я грози опасността да се задуши, тя вложи цялата си сила, за да извие глава на една страна, така че да може да диша.

И се оказа последното движение, което направи.

Гледайки под този странен ъгъл, тя сякаш виждаше всичко, заснето от прекатурена камера, сякаш някой прожектираше Светилището върху екран: стръкчетата трева бяха толкова близко, че бяха големи като дървета, и храмът така далеч, че виждаше единствено покрива му.

- Помощ... Помощ...

Борейки се със собствените си кости, тя опита да си спомни кога за последен път бе виждала някоя от сестрите си тук горе. Беше...

Преди твърде много нощи. А дори и тогава никой не идваше тук - гробището се посещаваше само за свещените възпоминателни ритуали... до които оставаха месеци.

- Помощ!

С неимоверно усилие Селена се бореше с тялото си, ала единственият резултат бе леко потръпване на ръката, драскане на пръстите й в тревата.

Това беше.

Сълзи изпълниха очите й, а сърцето задумка в гърдите й... само ако не си беше пожелала да имаше срок на годност... От дълбините на чувствата й се надигна образът на Трез - черните му очи с формата на бадеми, ниско подстриганата черна коса, тъмната му кожа.

Трябваше да се сбогува по-рано.

- Трез... - простена тя в тревата.

Съзнанието я напусна - изведнъж, като врата, затворила се меко, ала решително, откъсвайки я от света наоколо...

...така че тя не забеляза дребната безмълвна фигура, която се появи след известно време, реейки се над тревата, а изпод развените й черни одежди струеше ярка светлина.

6

Ресторантът „При Салваторе“,

недалеч от Малка Италия, Колдуел

АЙ ЕМ ИЗРУГА, ПРЕКЪСВАЙКИ ОБАЖДАНЕТО, КОЕТО БЕ ПОЛУЧИЛ току-що на мобилния, и се облегна на плота пред себе си. След миг на аритмия си навлече вълненото двуредно палто, черното, в чийто ляв джоб имаше четиресеткалибров пистолет и дълъг ловджийски нож, скрит в подплатата на десния.

Възможно бе да се нуждае от оръжия.

- Шеф? Добре ли си?

Ай Ем погледна през голямата кухня към Антонио ди Сенца, главния си готвач.

- Извинявай. Да. Само че трябва да вървя, а вече започнах да подреждам продуктите за следващия ден. - Отново взе телефона си. - Можеш да довършиш утре.

Антонио свали готварската си шапка и се подпря на внушителната печка с дванайсет котлона. Всички приспособления, използвани за вечерята, бяха почистени, а от парата, вдигаща се от съдомиялните, огромната, ярко осветена кухня приличаше на тропическа гора.

Прекалено тихо, помисли си Ай Ем. И миришеше на белина вместо на босилек.

- Благодаря. Искаш ли да задуша доматите, преди да си тръгна?

- Късно е. Върви си у дома. Добра работа свършихме днес.

Антонио си избърса лицето с една синьо-бяла кърпа за съдове.

- Благодарение на теб, шеф.

- Ще заключиш ли вместо мен?

- Каквото поискаш.

Ай Ем кимна и излезе от кухнята, отправяйки се през помещението за доставки към задния вход. Навън двама от сервитьорите му се мотаеха около колите си и пушеха; бяха свалили смокингите си, червените им папийонки бяха развързани и стърчаха от краищата на разкопчаните им яки.

- Шеф - поздрави го единият и се изправи.

Начаса другият също се изпъна почтително.

Строго погледнато, той беше по-скоро управител, отколкото готвач тук, ала освен това готвеше и проучваше доста от рецептите и персоналът го уважаваше. Невинаги беше така. Когато за първи път бе поел прочутия ресторант, не го бяха посрещнали с отворени обятия. Всички, от готвачите до помощник-сервитьорите, го бяха сметнали за афроамериканец, а отколешната традиция ресторантът да бъде собственост на италианци, съчетана с дълбоко заложената гордост от италианските готварство и култура биха работили против всеки, в чиито вени не тече сицилианска кръв.

Като сянка, Ай Ем ги разбираше по-добре, отколкото те предполагаха. Неговата раса не искаше да има нищо общо нито с вампирите, нито със симпатите... и определено не и с двукраките плъхове, човеците. А „Сал“, бе един от най-известните ресторанти в Колдуел, не само съживяваше атмосферата на Рат Пак², но някога бе посещаван от самия Синатра и лъскавите му момчета. С червено-черните си тапети, подиума за хостесата и официалната елегантност, той беше от ранга на най-прочутите нюйоркски ресторанти... и открай време бе притежаван и ръководен от италианци.

Беше минала обаче повече от година, откакто бе станал собственост на Ай Ем и всичко беше наред. Ай Ем се бе доказал пред всички - клиенти, служители и доставчици. Той не просто бе заел мястото на Салваторе Гуидете III, но го беше направил блестящо. Ето защо сега към него се отнасяха с уважение, граничещо с преклонение.

Какво ли биха си помислили, ако знаеха, че не беше от Африка, не се смяташе за американец... и най-вече - дори не беше човек.

Сянка в редиците им.

- До утре - каза той на двамата мъже.

- Да, шеф.

- Лека нощ, шеф.