СЕНКИТЕ

Когато не получи отговор, той се обърна. Дребната, обвита в черни одежди фигура беше изчезнала. Страхотно. А сега какво?

По-късно Трез щеше да се пита какво точно го беше накарало да се обърне и да тръгне... а после и да се затича натам. Някакъв звук? Името му? Инстинкт...?

Откри тялото от другата страна на едно възвишение. Облечено в традиционните дрехи на Избраниците, то лежеше по очи на земята, а подметките на сандалите...

- Селена! - изкрещя той. - Селена...! - Спря рязко и коленичи до нея. - Селена?

Черната й коса беше разпиляна - беше се измъкнала от кока, в който бе прибрана, и закриваше лицето й. Трез я повдигна и видя, че кожата й е бледа като платно.

- Селена... - Не беше сигурен дали е ранена, или припаднала, а без медицинска подготовка нямаше представа какво да прави. - Дишаш... дишаш ли? - Той допря ухо до гърба й, а после се наведе и улови ръката й, за да провери... - О... Господи.

Ръката й беше вкочанена като на труп. Ала когато сложи два пръста от вътрешната страна на китката й, долови пулс.

Селена простена и кракът й потръпна. А после и главата й върху тревата.

- Селена? - Сърцето му биеше толкова силно, че почти го оглушаваше. - Какво стана? - Нямаше смисъл да пита дали е добре. Очевидно бе, че не е. - Ранена ли си?

Тя отново прбстена; изглеждаше така, сякаш се бори с нещо.

- Ще те обърна по гръб.

Трез улови ръката й и се опита да я помръдне... но беше принуден да спре. Положението й изобщо не се промени, краката и тялото й бяха като вкаменени, сякаш беше статуя, а не живо същество...

- Мамка му!

Гласът на Рейдж накара Трез да вдигне рязко глава. Ви и Рейдж се бяха появили от нищото и макар че открай време ги харесваше, в този миг му идваше да ги разцелува.

Двамата воини коленичиха и Вишъс взе ръката й, за да провери пулса.

- Изглежда, че не е в състояние да се движи. Само че не знам защо.

- Има пулс - промърмори Ви. - Диша. Мамка му, нуждая се от нещата си.

- Може ли да я пренесем в... къде всъщност се намираме? -попита Трез.

- Да, бих могъл да я преместя...

- Никой няма да я мести освен мен - чу се да изръмжава Трез.

Което едва ли бе най-разумната реакция в дадената ситуация. Само че обвързаният мъж в него изобщо не го беше грижа.

Двамата братя заобсъждаха нещо помежду си, ала той не чуваше нищо. Умът му се препъваше в собствените си мисли, късчета от последните няколко месеца изникваха в съзнанието му, докато се мъчеше да открие признаци, че нещо с нея не е било наред.

Не беше забелязал нищо такова, нито пък беше чул нещо от другите. Ако просто бе припаднала, би могло да бъде, понеже е била прекадено щедра с вената си, ала това не обясняваше защо тялото й бе вкочанено... тя като че ли буквално се беше вкаменила.

Някой го докосна по рамото. Рейдж.

- Дай ми ръката си.

Трез се подчини и усети как го изправят на крака. Преди да успеят да му кажат каквото и да било, той заяви:

- Аз трябва да я нося. Тя е моя...

- Знаем. - Рейдж кимна. - Никой няма да я докосва без твое разрешение. Вдигни я, а после Ви ще помогне и на двама ви да се върнете, окей? Хайде, вземи своята жена.

Ръцете на Трез трепереха толкова силно, че не беше сигурен дали ще успее да я задържи. Ала щом се наведе надолу, всепоглъщащо чувство за важна цел прогони всеки помен от нерви и треперене: трябваше да я отведе в клиниката в тренировъчния център и това му даде физическа сила и умствена яснота, каквито не бе познавал преди.

Щеше да умре, но щеше да го направи.

Господи, толкова беше лека. По-лека, отколкото си я спомняше. А под одеждите й усещаше очертанията на костите й, сякаш се топеше.

Миг преди вихрушката да го повлече за втори път, погледът му попадна върху гъста редица дебели дървета, между които имаше свод, потънал в увивни растения. От другата му страна се простираше нещо като двор, в който върху колони се издигаха мраморните статуи на жени в най-различни пози.

Дали бе отивала натам?

По някаква причина гледката на тези статуи го ужаси до мозъка на костите.

7

ЗАСТАНАЛА ПРЕД ДЪЛГОТО ОГЛЕДАЛО В СПАЛНЯТА СИ, ЛЕЙЛА се опита да загърне уж широкото палто около себе си, ала да покрие корема си с уж изобилната материя, бе, като да очаква да покрие двойно легло с детско одеялце.

Когато погледнеше надолу, не можеше да види стъпалата си и като никога досега гърдите й бяха достатъчно големи, че между тях да се появи онази съблазнителна цепка.

Като се имаше предвид колко бе огромна, направо не беше за вярване, че до края на бременността й оставаха още месеци. Защо не можеше вампирите да са като хората? При онези двукраки плъхове това траеше само девет месеца. При нейната раса отнемаше осемнайсет!

Лейла погледна през рамо и улови отражението си в огледалото на тоалетката. Според всички човешки предавания за бременност и раждане, които беше изгледала, би трябвало да сияе. Да се наслаждава на промените в тялото си. Да приветства с отворени обятия чудото на зачатието, износването и предстоящото раждане.