СЕНКИТЕ

Очевидно хората наистина бяха различна раса. Единственотф положително в цялото това преживяване (което бе и единственото, което имаше значение) бе, че детето й е активно и очевидно здраво. Редовните прегледи при доктор Джейн показваха, че нещата напредват точно както трябва, всички важни събития се случваха навреме, различните етапи настъпваха и отминаваха благополучно.

Дотук беше с положителната страна. Всичко останало в това преживяване? Не, благодаря. Мразеше усилието, което трябваше да полага, за да се изправи на крака. Големите дини върху гръдния й кош й пречеха да диша. От подуването в глезените и ръцете изящните й крайници приличаха на дънери. И разбира се, разбушувалите се хормони... Те я изпълваха с желание да прави неща, които бе сигурна, че бременните не би трябвало да правят.

Особено като се имаше предвид с кого искаше да ги направи...

- Престани. Просто спри.

Отпусна глава в ръцете си, опитвайки да се пребори с пронизващата вина, която я следваше като сянка през последните месеци, залепнала за нея като втора кожа, тежка като метални доспехи.

За разлика от бременността, при която имаше краен срок на цялото неудобство и тревогите, в тази ситуация не можеше да разчита на облекчение. Никакъв завършек... поне не и такъв, който да носи щастие.

Сама беше забъркала тази попара. Сама щеше да си я сърба.

Приближи се до вратата, открехна я едва-едва и нададе ухо за шум от стъпки. Гласове. Бръмчене на прахосмукачки. Когато не чу нищо, пристъпи в коридора със статуите и се огледа на двете страни. Бърза справка с часовника й показа, че разполага с около час и половина, преди пукването на зората да я принуди да се прибере в имението на Братството.

Искаше й се да се затича, ала й беше трудно дори да върви бързо, докато се насочваше към помещенията за прислугата.

Придвижването й до изхода беше предварително планирано, беше си разпределила времето до секундата. Шест минути, за да слезе по задното стълбище и да отиде в гаража. Две минути, за да стигне до колата, която й бяха предоставили и с която тя редовно излизаше, както бе обяснила на останалите - „за да си проясни главата“. Шестнайсетминутно шофиране по черния път между нивите на изток от града. Две минути, за да прекоси поляната и да отиде до кленовото дърво.

Където я очакваше...

- Лейла?

Спъна се в собствените си крака, докато се обръщаше рязко. Блей стоеше в началото на коридора със статуите с изцапано бойно облекло и уморено лице.

- Ъъъ... здравей - отвърна тя. - От бойното поле ли се връщаш?

- Навън ли си тръгнала? - Блей се намръщи. - Адски е късно.

- Само ще покарам малко - спокойно каза тя. - Нали се сещаш, за да си проясня главата.

Прескъпа Скрайб Върджин, мразеше да лъже.

- Е, радвам се, че те хванах. Куин не е много добре.

Лейла се намръщи и се върна към него. Бащата на детето й бе един от най-важните хора в живота й, също като Блей. Двамата обвързани вампири бяха нейното семейство.

- Защо?

- Лукас. - Блей свали калъфа с кинжалите от гърдите си. -Отказва да се храни и Куин не знае какво да прави.

- Мина почти цял месец.

- Повече.

Обикновено, ако здрав мъжки вампир пиеше от Избраница, спокойно можеше да изкара няколко месеца между храненията в зависимост от нивото му на активност, стрес и здравето му. Ала когато ставаше въпрос за някой толкова болен, колкото бе Лукас, повече от седмица-две много лесно можеха да се превърнат в смъртна присъда.

- Къде е Куин сега?

- В билярдната. Повикаха ме да се прибера по-рано, защото... - Блей поклати глава. - Да, никак не е добре.

Лейла затвори очи и сложи ръка върху корема си. Трябваше да върви. Трябваше да остане...

- Трябва да си взема душ. - Блей погледна към вратата на стаята, която споделяше с Куин. - Можеш ли да останеш с него, докато се върна?

- О, да, разбира се.

Блей се пресегна и стисна рамото й.

- Ще се налови да ми помогнеш с него. Това започва да става...

- Знам. - Лейла си свали палтото. Не си направи труда да го прибере в стаята си, просто го пусна на пода пред вратата си. - Веднага отивам.

- Благодаря ти. Господи, благодаря ти.

Двамата се прегърнаха за миг, а после Лейла се заклатушка към голямото стълбище и мъжа, който й бе дал най-скъпоценния подарък - детето, което носеше в утробата си.

Нямаше нищо, което не би сторила за Куин и неговия хелрен.

От мислите й обаче не излизаше мъжът, който в този миг я чакаше под кленовото дърво на поляната.

Съвестта я измъчваше, особено докато минаваше покрай кабинета на краля. През отворената двукрила врата зърна трона зад внушителното, покрито с дърворезба писалище... и си спомни какво я беше накарало да сключи онази сделка.

Продала бе тялото си на главатаря на шайката копелета, за да осигури безопасността на всички в имението. Сделката обаче все още не беше консумирана заради бременността й... нещо, което в началото доста я беше изненадало. Кор беше жесток воин, на когото не просто му се носеше славата, а му беше в кръвта да причинява болка на другите... и да черпи наслада от това. И все пак с нея той като че ли бе съгласен да изчака, за да получи дължимото си.