СЕНКИТЕ

От една страна, изобщо не бе очаквала да е жива, още по-малко пък - да е в състояние да се движи... макар и с усилие. От друга, беше стигнала от нетърпение да каже на Трез какво изпитва към него... до това да го сдъвче, както биха се изразили братята.

- ...Първото хранене сега. А след приготовленията...

При гласа на Фриц Селена пое по стъпалата. Краката й все още бяха слаби, мускулите се мъчеха да задействат стави, които си оставаха сковани и болезнени. За да запази равновесие, беше принудена да се улови за позлатените перила с една ръка, а когато наближи върха - и с двете. Одеждите й, които очевидно бяха изчистени по някое време, сякаш тежаха петдесет килограма.

Обзе я огромно облекчение, когато стигна до втория етаж, без да я забележат. Не че не харесваше Фриц и останалите прислужници, както и братята, просто се чувстваше изложена на показ. Да пази болестта си в тайна, бе едно от нещата, които й бяха помагали да се справя с нея. Така, когато не беше сама, можеше да се преструва, че е досущ като останалите, че я очаква дълъг живот, изпълнен е неща като работа, сън и храна.

А сега всички щяха да знаят.

В имението нямаше никакви тайни и това беше хубаво. Хората бяха прекрасни и се подкрепяха един друг. Просто... беше й отнело дълги години да приеме болестта си.

Останалите бързо щяха да научат истината, а тя не искаше да я съжаляват.

Отправи се към коридора със статуите и спря пред една ненатрапчива врата вляво. Отвори я с разтреперана ръка и се изправи срещу ново стълбище. Трябваше й миг, за да събере силите си.

В крайна сметка ги изкачи по-бавно, отколкото голямото стълбище, но пък вече нямаше нужда да бърза, за да се скрие. Единствените, които живееха тук, бяха Първото семейство (чиито покои бяха тройно заключени и отделени, и само Фриц имаше достъп до тях) и Ай Ем и Трез.

Спалнята на Ай Ем се оказа широко отворена. В далечния й ъгъл гореше лампа и осветяваше спретнатото семпло помещение с неговите антики и изящни тъкани.

Тази на Трез беше затворена.

Селена почука, а после доближи ухо до вратата. Когато не получи отговор, почука отново. Може би не се беше качил в стаята си?

Знаеше, че има бизнес в света на хората, но й се беше видял толкова изтощен, когато си беше тръгнал от клиниката. Струваше й се логично...

- Да?

Селена преглътна с усилие и отговори:

- Аз съм.

Дълго мълчание. Толкова дълго, че тя се зачуди дали не беше открехнал прозореца и не се бе дематериализирал от стаята, само и само да я избегне.

- Добре ли си? - разнесе се гласът му най-сетне.

- Може ли да...?

- Изчакай.

След една минута вратата се отвори и Селена неволно отстъпи назад. Беше толкова едър... и толкова гол... не че се виждаше нещо. Беше си сложил халат и голата му тъмна кожа се показваше между реверите.

Невъзможно бе да не си представи как изглежда останалата част от него отдолу.

- Добре ли си? - повтори той.

По някаква причина Селена се подразни от загрижеността му. Което беше нелепо. Той беше учтив и грижовен... ала от това тя имаше чувството, че за него не е нищо друго, освен болестта, която носеше в себе си.

- Аз, ъъъ... - Огледа се наоколо. - Може ли да говорим насаме?

Вместо отговор той се дръпна настрани и махна с ръка. Селена прекрачи прага и чу как вратата се затваря след нея.

- Искам да се извиня. - Спря до прозорците и се обърна. -Съжалявам. Чувствата ми точно сега са като оголен нерв и откровеността ми взе връх.

Трез скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата.

Лицето му беше непроницаемо, тъмните му очи - мрачни, веждите - сключени.

Тишината се проточи и Селена се прокашля. Пристъпи от единия си крак на другия. Запълни времето, като огледа разхвърляното легло. Черните дрехи, метнати върху един стол. Обувките, събути до дрешника. Хавлията, която висеше върху отворената врата на мраморната баня.

- Е... - Тя отново се прокашля. - Затова дойдох.

Прескъпа Скрайб Върджин, какво ставаше между тях?

- Колко дълго? - попита той дрезгаво.

- Моля?

- Колко дълго ти остава? До следващия... каквото и да е. Кога беше последният?

Две седмици... или по-точно тринайсет дни.

- Преди месец. Може би повече.

Раменете му се отпуснаха.

- Исках да те попитам по-рано.

Отново се умълча.

- Трез, наистина съжалявам...

- Няма за какво да се извиняваш. Каза каквото мислиш. Не съм обиден и няма да се опитвам да променя онова, което изпитваш.

- Изглеждаш обиден.

- Не съм.

- Трез...

- Как се чувстваш?

- Добре - сопна се тя. А после овладя раздразнението си. -Съжалявам. Просто... имам чувството, че ме изключваш.

- Не е така.

- Не говориш с мен.

- Тогава защо устните ми се движат?

- Как така това се случва отново? - промълви тя и също скръсти ръце на гърдите си. - Просто ми се ще нещата между нас да бъдат... нормални.

- Те са.

- Глупости! Стоиш насреща ми като статуя... а това е моята работа, окей? Аз съм тази, която би трябвало да се вкамени. Защо не бъдеш откровен и не ми кажеш да се разкарам или че се държах като кучка, или...

- Искаш да бъда откровен?