СЕНКИТЕ

- Защо трябва да проверявам знака му? - попита мъжки глас. Не беше С’Екс.

- Такава е процедурата.

Не. Нищичко не се беше променило.

Ай Ем отново затвори очи, без да помръдва, дишайки съвсем леко, докато стъпките се приближаваха.

Някой ахна. А после нечии пръсти докоснаха тила му, сякаш опипваха кожата му там, където беше белязан, както белязваха всички мъже, щом навършат шест години.

- Не може да е вярно.

Стъпките излязоха забързано и той предположи, че вратата отново се бе затворила.

Повдигна глава и след миг замъгленият му поглед се фокусира. В добре осветената килия с бели мраморни стени, толкова лъскави, че можеше да види тъмното си отражение в тях, нямаше никого.

Главата го болеше така жестоко, че бе принуден отново да я отпусне на пода, откривайки същото място, което допирът на бузата му беше стоплил, докато лежеше в безсъзнание. Ръката му го убиваше, едновременно схваната и болезнена, ала той нямаше достатъчно сила, за да я измъкне изпод тежестта на тялото си. Лежеше си там, дишайки, съществувайки, без да има представа колко дълго бе останал в безсъзнание, какво щяха да направят с него и дали щеше да се измъкне жив от тази своя блестяща идея.

Изведнъж отново се видя как си тръгва от „Сал“ предишната нощ, как излиза от ресторанта, който обичаше, как говори със сервитьорите.

Откри, че му се иска да върне времето назад, да отиде при това свое „аз“; споменът за хладната милувка на нощта по лицето му, за дима от цигарите на келнерите, който се издигаше от запалените им крайчета, бе толкова ясен, че за момент му се стори, че е невъзможно да не се върне към онзи миг във времето... да стъпи в обувките, които носеше тогава... да облече онази кожа така, както отново приемаше физическите си очертания, след като се дематериализираше.

Ала, разбира се, времето не действаше по този начин. А беше просто телевизионната програма на твоя живот, филмов екран, където можеш да гледаш, но не и да участваш или да променяш каквото и да било.

Отчаянието за Трез, движещата сила в целия му живот, го бе тласнало обратно в редиците на общия им враг. И беше много вероятно това да се окаже краят му.

Ай Ем простена и се обърна на една страна, примигвайки няколко пъти. Оръжията му, също като одеждите, които носеше, бяха изчезнали. В килията нямаше нищо друго...

Вратата се отвори, плъзгайки се безшумно в стената. Онзи, който прекрачи прага, беше облечен от глава до пети в черни одежди, покриващи и лицето, и стъпалата му; дори ръцете му бяха скрити в ръкавици.

Смъртта? Да не би да бе припаднал и да сънуваше...

Изведнъж долови слаба миризма.

Ала не с носа си. А с цялото си тяло.

Сякаш го беше жегнало електричество.

Вратата зад високата, обвита в черно фигура се затвори. Докато тя се приближаваше към него, Ай Ем се опита да заеме нещо като отбранителна позиция.

Без никакъв успех.

Обвита в ръкавица ръка се протегна към него, обърна го по корем и докосна основата на гръбнака му.

- Ще... те... убия - измънка Ай Ем. - Ще ти причиня болка...

Нямаше представа как точно. Ала нямаше да се даде без бой, това поне беше сигурно.

Фигурата отстъпи назад. Наклони глава на една страна, сякаш обмисляше как точно да го убие.

В с’хийб повечето затворници първо биваха подлагани на мъчения. Като месо, което се начуква, за да омекне, неведнъж си беше мислил Ай Ем. След което биваха убити и погребани или пък изядени от С’Екс и неговите стражи, в зависимост от провинението.

Последното беше славна традиция. И разрешаваше проблема с това какво да правят с тялото.

Ай Ем стисна юмруци и се приготви да посрещне онова, което го очакваше.

Само че фигурата просто го гледа в продължение на един дълъг миг. След което отиде до вратата и излезе.

Е, добре. Бяха се уверили кой е и нямаше причина да го убиват, преди да са си върнали Трез. Така биха пропилели печелившата карта, която неочаквано бяха изтеглили.

Мамка му.

Ай Ем отпусна мускули, опитвайки се да пропъди напрежението от тялото си, молейки се естествените му целителни способности да се погрижат за сътресението му възможно най-бързо. Трябваше да подкрепи решимостта си да се съпротивлява с нещо повече от инертно тяло и крайници от олово.

По дяволите, защо се беше доверил на С’Екс.

* * *

Парадайз седеше в леглото, пъхнала крака под себе си, вперила очи в нощното небе, което се подаваше през далечния край на залостените прозорци.

- Значи, ще го направиш? - каза тя в телефона.

Пейтън се разсмя.

- И още как! Изгарям от нетърпение да се махна от тук. От нападенията насам сме под ключ и това, че родителите ми са съгласни да се запиша в тренировъчната програма, е истинско чудо.

Парадайз се съсредоточи върху резетата на собствената си врата, които също бяха пуснати.

- Чудя се дали татко ще ми позволи да се запиша - промълви тя.

Думите й бяха последвани от мълчание. А след това - смях.

- Господи, Парадайз. Не. По никой начин. Забрави.

- Да, вероятно си прав. Той прекалено много ме пази...

- Програмата не е място за жени.

Парадайз се намръщи.

- Моля? В писмото от Братството се казваше, че всички можем да се пробваме.