СЕНКИТЕ

- Окей, първо, да се пробваш, не означава да бъдеш приет. Някога правила ли си дори една лицева опора?

- Е, сигурна съм, че бих могла, ако...

- Второ, ти не си обикновена жена. Та ти принадлежиш към едно от първите семейства. Баща ти е съветник на краля. Трябва да бъдеш пазена, за да родиш деца.

Парадайз зяпна.

- Не мога да повярвам, че наистина го каза.

- Е, какво? Да не е лъжа? Не се самозалъгвай, че правилата за жени като теб са същите. Така де, ако някоя обикновена цивилна реши да се пробва - защо не. Подобна загуба не означава нищо за расата. Но, Пари, от вас са останали толкова малко. Мъжете като мен не искаме да се обвързваме с никого, освен с някоя като вас, а от вас са останали колко, четири или пет?

- Това е най-големият абсурд, който някога съм чувала. Трябва да затварям.

- О, хайде де. Не бъди такава.

- Майната ти. Аз не съм просто чифт яйчници, на които можеш да наденеш пръстен.

Парадайз прекъсна връзката и за миг се поколеба дали да не метне телефона през стаята. Когато установи, че не е в състояние да го направи, се разтревожи дали всички маниери, които бе наследила и с които бе закърмена, не означаваха, че Пейтън е прав. Тя бе парниково цвете, годно единствено за чаени партита, раждане на деца и...

Телефонът й зазвъня и тя го хвърли на леглото, след което стъпи на пода и подпря ръце върху тъканата черга. Протегна крака и се закрепи на пръсти.

- Е, добре - каза, стискайки зъби. - Нагоре и надолу. Сто пъти.

Надолу се получи още от първия опит, ръцете й се подчиниха без проблем. Докато носът й се допираше до избродираната ваза с цветя върху чергата, тя беше преминала в режим звяр, готова наистина да се развихри.

Нагоре беше... сносно.

Отново надолу към чергата. И пак - нагоре.

Или поне това беше идеята. Мускулите на ръцете й започнаха да треперят, лактите й се огънаха; раменете я заболяха.

Успя да направи три. Е, добре де - две и половина. Преди да се просне на...

- Какво правиш?

Парадайз изписка и се обърна по гръб. Баща й стоеше на прага и тъкмо прибираше ключа, с който бе отворил вратата й. Веждите му бяха подскочили толкова високо, че почти се сливаха с косата му.

- Лицеви опори - отвърна тя запъхтяно.

- Защо?

Попитай го, помисли си. Просто му кажи направо: Искам да се запиша в тренировъчната програма на Братството...

Телефонът й отново се раззвъня.

- Трябва ли да вдигнеш? - попита баща й.

- Не. Татко, искам...

- Нещо изникна, скъпа моя. - Той затвори вратата и заключи след себе си. - И трябва да бъда откровен с теб.

Парадайз сви крака и обви ръце около коленете си.

- Нещо лошо ли съм направила?

- О, не. - Той поклати глава, без да сваля очи от нея. - Ти си най-добрата дъщеря, за която би могъл да си мечтае един баща.

Телефонът й замлъкна и тя се зачуди колко ли от възгледите на Пейтън споделяше баща й. И колко ли пъти щеше да й позвъни Пейтън.

- Трябва да си събереш някои вещи - каза баща й.

Парадайз се сепна.

- Защо?

- Ще те помоля да напуснеш къщата за няколко седмици.

Заля я студена вълна.

- Какво съм направила?

- О, обич моя. - Той се приближи и коленичи. - Нищо. Просто ми се струва, че ще ти хареса да имаш работа.

Сега бе ред на нейните вежди да подскочат високо.

- Наистина ли?

Беше повдигнала този въпрос преди доста месеци, когато поредната нощ, запълнена с уроци по пиано и сложни бродерии, я беше накарала да се почувства така, сякаш полудява. Ала баща й бе отказал тактично в интерес на нейната безопасност... довод, който тя уважаваше, но и който я бе подразнил.

Трудно бе да се отрече, че светът бе опасно място за един вампир.

- Какво се промени? - А после си спомни за техния далечен роднина. - Почакай, онзи мъж ще остане ли тук?

- Това няма нищо общо с него. Работата ми като пръв съветник става все по-сложна и тежка и се нуждая от някого, на когото мога да се доверя с делата на краля. Не се сещам за никой по-подходящ от теб.

- Наистина ли? - Парадайз присви очи. - И няма никаква друга причина?

- Това е самата истина. Кълна ти се. - Той се усмихна. - Е, какво ще кажеш... искаш ли да работиш заедно с мен?

Парадайз прегърна баща си, обзета от внезапен прилив на щастие.

- О, благодаря ти! Да! Нямам търпение!

Той се засмя.

- Много добре. Само че ще се наложи да се преместиш в имението за аудиенции на краля. Не се тревожи, няма да бъдеш сама. Можеш да вземеш прислужницата си, а Братството се грижи в къщата да има достатъчно персонал...

Парадайз скочи на крака и изтича до дрешника си. Отвори вратите и извади куфарите си на „Луи Вюитон“.

- За половин час съм готова! Петнайсет минути! - Трескаво заотваря чекмеджета и се залови да вади бельо, сутиени, потничета. - Ще повикаш ли Вучи? Тя толкова ще се зарадва!

Смътно чу как баща й се засмя.

- Както наредите, милейди. Както наредите.

23