СЕНКИТЕ

Фюри й показа телефона си и Парадайз погледна снимката на екрана. Вдигна очи към Зейдист. Отново погледна снимката.

- Момиченцето ми - каза Зейдист с дълбок глас. - Тя е па две години и красива като майка си.

Начаса Парадайз се отпусна. Фюри й представи Вишъс (който кимна) и Бъч (в чието „Здрасти, как си?“ ясно се долавяше бостънски акцент), Джон Матю, Блей и Куин. Последен беше Рейдж.

- А онзи Брад Пит ей там е Холивуд.

Рейдж се усмихна.

- Радвам се, че си тук.

Погледът на Парадайз се задържа върху него и очите й се разшириха. Ала не защото бе уплашена. Съвсем не.

- Да, хваща окото - обади се някой. - Поне докато не го опознаеш.

- Мнооого смешно - не остана длъжен Рейдж.

Те заприказваха, а Рот й зададе няколко въпроса, за да я накара да говори за себе си. Парадайз насочи вниманието си към него, а мислите на Рейдж се върнаха към времето, преди да срещне своята Мери. Тогава без съмнение щеше да си опита късмета с това невинно момиче... и щеше да успее. Някога той имаше стопроцентна успеваемост, докато чукайки всичко, което мърда, контролираше звяра си. Което беше добре за него, но не и за жените, които може би биха предпочели да запазят целомъдрието си.

А Парадайз, сигурен бе той, бе една от тях.

Така че, да, радваше се, че я беше срещнал сега, когато не съществуваше абсолютно никаква възможност между тях да се случи нещо. Той се беше обвързал със своята девица, точно както Вишъс бе казал, че ще стане, и животът му беше спасен.

По някаква причина усети, че го обзема лошо чувство.

Бръкна в джоба си и извади мобилния телефон. Провери съобщенията си.

Трез, горкото копеле, все още не му беше отговорил. Стори му се глупаво да го безпокои отново, като се имаше предвид всичко, което му се беше струпало на главата, но беше трудно да не опита още веднъж.

Щеше му се да може да направи повече, за да помогне на Трез и неговата Избраница.

Наистина.

* * *

Изключено бе да даде мигач.

Докато се връщаше в имението на Братството, Лейла беше подпряла ранената си ръка върху конзолата между двете седалки, подложила отдолу направено на топка яке, за да е по-високо и по-меко.

Болката беше зашеметяваща, толкова ужасна, че я усещаше в стомаха си.

Така че нямаше как да даде мигач.

За щастие, толкова късно през нощта селските пътища бяха пусти.

Отне й часове, може би дори години, докато свърне в отбивката, отвеждаща към планината на имението. Защитният мис на Ви, който приличаше на мъгла, спуснала се над гората, разкривяваше всичко наоколо и го правеше неясно. Изтощение от усилието да не повърне, съчетано с невъзможността да вижда добре, я караха да се чувства объркана и тя се наведе напред, към стъклото пред себе си.

Не че имаше някаква полза, освен дето болката в ръката й се усили още повече.

Когато светлините на имението най-сетне изникнаха пред нея, на Лейла не й оставаше нищо друго, освен да се моли братята до един да са излезли да се бият и тя да успее да се качи в стаята си, без никой да я види. Зави зад току-що подготвения за зимата фонтан и паркира до лилавия понтиак на Рейдж и най-новата играчка на Бъч - черен мерцедес, който приличаше на кутия за хляб.

Трябваше да се пресегне покрай волана и да натисне скоростния лост, за да сложи на неутрална предавка... и установи, че трябваше да се протегне още повече, за да достигне копчето, с което се гасеше двигателят. След това остана да седи и да диша плитко през устата, докато се съвземе от усилието. Погледна към входа на имението в огледалото за обратно виждане... и се зачуди как ще се добере дотам. Да не говорим пък как щеше да се завлече до стаята си.

Нямаше обаче друг избор. Трябваше или да го направи сама, или да помоли някой да излъже за нея - невъзможно бе да скрие контузията си, не и когато бе толкова скорошна. А не можеше да допусне Куин да научи какво се бе случило.

Или още по-зле - какво бе правила, когато бе паднала.

По дяволите, това бе наказанието й за двойствения живот, който водеше... двете й противоположни действителности заплашваха да се сблъскат, зашеметявайки я, разкривайки я.

Време бе да влезе вътре.

Връхлетя я нов прилив на болка, когато отвори вратата и се опита да слезе, при което парчетата на счупената й кос г изстъргаха. Нова порция поемане на дъх, докато се съвземе.

А после, незнайно как, успя да слезе от колата.

Имението винаги ли се бе намирало толкова далеч от паркинга?

Заобиколи фонтана, като не толкова поставяше крак пред крак, колкото тътреше стъпала по чакъла и се мъчеше да не припадне. Докато стигне до каменните стъпала, отвеждащи до огромната входна врата, й идваше да заплаче. Вместо това ги изкачи едно по едно.

Отвори вратата на вестибюла и осъзна, че бе допуснала две грешки - беше оставила колата отворена... И в крайна сметка щеше да й се наложи да се види е някого - за да влезеш в имението, трябваше да доближиш лице до охранителната камера и да изчакаш отговор.

Погледна към мерцедеса и почувства, че няма сили да се върне и да затвори вратата. А да опита да се добере до входа за прислугата до гаража беше...

И тогава всичко свърши.