СЕНКИТЕ

Доктор Джейн и помощниците й обърнаха Лейла по гръб и всички наоколо изругаха. Ръката й висеше под неестествен ъгъл - под лакътя имаше лошо счупване, което трябва да бе получила, когато бе припаднала.

- Рейдж? - повика го някой. - Ехо?

Той погледна към Тормент.

- Какво?

Тор се приведе към него.

- Искаш ли да вземеш малко свеж въздух?

- Навън ли сме? - За да си отговори на въпроса, той вдигна очи към небето. - Ами да, навън...

- Защо не се поразходим?

- Искам да помогна.

- Да, ясно ми е. Но мисля, че няма да е зле да се поразходим. Пребледнял си като платно и ако отново припаднеш, не мога да гарантирам, че няма да се проснеш върху някого, а точно сега не се нуждаем от още пациенти.

- Ъ?

- Хайде.

Докато братът го подръпваше, Рейдж продължаваше да разтърква гърдите си.

- Не разбирам защо не мога да дишам...

Последното, което видя, преди да го изтеглят навън, бе лицето на Лейла, отпуснато на една страна, с широко отворени, ала невиждащи очи.

- Мъртва ли е? - пошепна той. - Умряла ли...

- Хайде, братко...

- Мъртва ли е?

- Не, не е. Жива е.

Всеки път щом мигнеше, виждаше русата й коса върху мраморните плочки, като разляна течност, устните й - бледи като бузите, нефритенозелените й очи - мътни и неподвижни.

- Мери? Да, Мери, изскочи проблем с твоето момче. Можеш ли да се прибереш още сега?

Кой говореше? А, да, Тор. По телефона. Беше си извадил телефона.

Рейдж взе да клати глава.

- Не, тя не може да се прибере. Онази майка в „Убежището“. Трябва да остане...

- Добре, благодаря ти. - Тор затвори. - Идва насам.

- Не, те имат нужда от нея.

- Братко? - Тор доближи лице до това на Рейдж. - Не съм сигурен дали имаш представа как изглеждаш в момента. Направи ми услуга и седни тук... да, направо върху камъните. Точно така, много добре.

Коленете на Рейдж бяха тези, които се подчиниха на Тор, тъй като умът му беше прекалено зает с това, как не беше нужно неговата шелан да си губи скъпоценното време с него. Ала явно беше прекалено късно да направи нещо по въпроса. Отпусна глава в ръцете си и се приведе напред, чудейки се дали няма някакъв проблем с дробовете. Някакъв бързо прогресиращ вампирски грип? Инфекция? Отрова?

Широката длан на Тор описваше бавни кръгове по гърба му и под нея звярът му в мастилената си форма се движеше, сякаш беше неспокоен заради случващото се с Рейдж.

- Чувствам се странно - каза Рейдж. - Не мога... да дишам...

25

ПРЕЗ ПЪРВИТЕ НЯКОЛКО МИЛИ АСЕЙЛ НЯМАШЕ НИЩО ПРОТИВ да се дематериализира покрай лодката. Но когато прие физическите си очертания за четвърти път, взе да става нетърпелив. Искаше да пристигнат, да види размяната и да открие самоличността на онзи, който бе навлязъл на негова територия. Имаше и още една причина за безпокойство. С всеки изминат километър двамата мъже все повече се приближаваха до самия Колдуел... което беше безумна идея.

Въпреки че бе нощ, центърът не беше предградията и там със сигурност щеше да има хора, обикалящи навън. Вярно, те едва ли щяха да бъдат такива, на които полицията, а и останалите от вида им биха имали особено доверие, но любопитните очи си оставаха любопитни очи, а в тези дни всеки от двукраките плъхове имаше мобилен телефон.

Той може и да успееше да се изпари от там, но не и двамата в лодката... а му се искаше собственоръчно да им даде нужния урок, не да го остави на колдуелската полиция.

Дематериализира се и прие физическа форма насред дърветата близо до един от крайбрежните обществени паркове на Колдуел. А лодката все така продължаваше напред. Невероятно.

Докато изчакваше да види дали ще го подминат (което беше много вероятно, защото на брега нямаше никакво прикритие), познатият сърбеж в основата на врата му отново се обади, сигнализирайки за нуждата от още кокаин. Напоследък тя идваше все по-често и по-често. Дотам, че бе принуден да признае какъв късмет има, че тялото му е в състояние да се излекува толкова бързо. Ако беше обикновен човек? Още преди месеци да е получил изкривяване на носната преграда.

Бръкна в джоба си и извади шишенцето. Допирът на гладкото стъкло бе достатъчен, за да го накара да се отпусне. Искаше да го отвори и да смръкне, но не можеше да рискува да не успее да се дематериализира. Проблемът с пристрастеността му бе, че нуждата от нова доза идваше още преди действието на предишната да е отминало, червеят в корема му се гърчеше, настояваше за още и още дори когато тялото и умът му все още се мъчеха да се справят с вече поетите наркотици.

И разбира се, последното, което искаше, бе да се окаже хванат натясно тук, защото бе прекадено изнервен, за да се изпари. Господи, да е свързан от нещо подобно с човеците, с които търгуваше, бе толкова унизително...

- Да не повярваш! - измърмори, когато лодката най-сетне се насочи към някаква цел.

Тя обаче не беше безопасна. Определено не беше място, където той би избрал да се срещне с някого.

Двамата насочиха лодката към стар викториански навес за лодки. Вярно, прозорците бяха тъмни, ала навън светеха охранителни лампи, а нямаше никакво съмнение, че колдуелските полицаи патрулират в парка.