Северно сияние

— Да не сте посмели да се смеете! Ще ви изтръгна дробовете, ако дръзнете да му се надсмивате! Това беше всичко, за което можеше да се залови, една вмирисана сушена риба, тя беше неговият демон и едничкото същество, което да обича! Кой му я взе? Къде е тя?

Панталеймон се беше превърнал в ръмжащ снежен леопард, същият като демона на лорд Азриел, но тя не забеляза това. Сега виждаше единствено кое е хубаво и кое лошо.

— Успокой се, Лира — каза един от мъжете. — По-кротко, дете.

— Кой му я взе? — продължи да вилнее тя и циганинът се отдръпна смутен.

— Не знаех — започна да се оправдава друг мъж. — Мислех, че са му я дали да яде. Взех му я, защото си помислих, че така е по-прилично. Не беше нарочно, Лира.

— Къде е рибата?

— Дадох я на кучетата, защото не знаех, че правя нещо лошо — смутено промърмори мъжът. — Прощавай.

— Не аз трябва да ти прощавам, а той — изрече Лира и се обърна към мъртвото момче, за да докосне леденостудената му буза.

Тогава я осени една мисъл и тя започна да рови из кожите, в които беше загърната. Студът я лъхна през разтворения анорак, но само за няколко секунди тя откри онова, което търсеше, измъкна от портмонето си златна монета и отново се загърна плътно.

— Ще ми дадеш ли за малко ножа си? — попита тя мъжа, който беше взел рибата. Той й подаде ножа, а Лира се обърна към Панталеймон: — Как й беше името?

— Мишеловка — мигновено реагира той.

Лира хвана ножа като писалка и стисна здраво монетата в лявата си ръка, а с дясната издълба в златото името на демона.

— Надявам се, че това ще свърши работа — щом за Професорите в „Джордан“ е достатъчно — прошепна тя на мъртвото момче, разтвори със сила челюстта му и пъхна монетата в устата му. Не беше лесно, но се справи някак.

После върна ножа на мъжа и се запъти в сутрешния здрач към шейната на Отец Корам.

Той й даде паничка току-що свалена от огъня супа, която Лира загълта лакомо.

— Какво ще правим с тези вещици, Отче Корам? — попита тя. — Чудя се дали и вашата не е с тях.

— Моята ли? Не съм врачка, Лира. Може да са тръгнали къде ли не. В живота на вещиците има хиляди неща, за които ние дори не подозираме. Неща, невидими за нас. Тайнствени болести, които за нас са смешни, но за тях може да се окажат смъртоносни. Поводи за война, неразбираеми за нас. Радости и скърби, породени от цъфтежа на едва забележими растения в тундрата… Все пак съжалявам, че не видях полета им. Иска ми се да можех да се насладя на тази гледка. Хайде, дояж си супата. Искаш ли още? Има и сухари. Яж, дете, защото скоро потегляме.

Храната посъживи Лира и скоро ледът, сковал душата й, започна да се топи. Заедно с останалите тя отиде да погледа как полагат малкото осакатено телце на кладата и сведе глава, за да изслуша със затворени очи молитвата на Джон Фаа. Мъжете напръскаха дървата с каменовъглен спирт, запалиха огъня и само след миг пламъците лумнаха високо.

Щом се увериха, че тялото е изгорено, те отново потеглиха на път. Това беше едно призрачно пътуване. Заваля сняг и скоро светът се сви до сивите сенки на кучетата, тичащи отпред, скърцането на шейната, хапещия студ и вихъра от снежинки, тъмни почти колкото небето и тежки почти колкото земята.

Кучетата продължаваха да тичат с вирнати опашки, изпускайки облачета пара. Превали пладне и здрачът отново обгърна света. Те спряха да се нахранят и да си починат в една долина между хълмовете. Трябваше да определят местоположението и маршрута си и докато Джон Фаа се съветваше с Лий Скорзби как ще е най-добре да използват балона, Лира се сети за летящия шпионин и попита Отец Корам за кутията от тютюн, в която го бяха затворили.

— Затрупал съм я здраво — успокои я той. — Пъхнах я на дъното на една торба, в която няма нищо интересно. На кораба запоих капака, както ти обещах. Не знам какво ще правим с това нещо, честно да ти кажа. Можем да го хвърлим на дъното на някоя огнена мина, но не знам това ще реши ли проблема. Ти обаче няма от какво да се тревожиш, Лира. Докато е у мен, нищо не те заплашва.

При първия удобен случай тя пъхна ръка на дъното на вкоравената от студа платнена торба и измъкна малката кутия. Още преди да я докосне, усети бръмченето отвътре.

Докато Отец Корам разговаряше с останалите водачи, тя отнесе кутията на Йорек Бирнисон и сподели с него хрумването си. Беше се сетила за това, когато си припомни лекотата, с която той проби кожуха на мотора.