Северно сияние

Погледна го и видя в зелените му котешки очи отразено собственото си вълнение. Усети как й се завива свят, сякаш всичко около нея се завъртя.

Ако Прахът беше нещо добро… Нещо, което да пазят, да ценят и да обичат…

— Ние също можем да го потърсим, Пан! Той чакаше да чуе точно това.

— Можем да стигнем преди него и…

Тази мисъл беше зашеметяваща и непостижима. Лира вдигна поглед към пламтящото небе. Съзнаваше колко са нищожни, тя и демонът й, в сравнение с величието и необятността на вселената, колко малко знаеха и колко много тайни се криеха над тях.

— Можем да го направим! — настоя Панталеймон. — Щом извървяхме целия този път, значи можем и това!

— Ще бъдем сами. Йорек Бирнисон не може да дойде с нас и да ни помага. Нито Отец Корам, Серафина Пекала или Лий Скорзби.

— Тогава ще го направим без тях. Ще се справим, пък и не сме съвсем сами като…

Лира знаеше какво иска да каже: като Тони Макариос, като онези нещастни демони в Болвангар. Ние сме едно цяло, едно същество.

— Освен това алетиометърът е у нас — напомни си тя. — Да, мисля, че трябва да опитаме, Пан. Ще се изкачим горе и ще търсим Праха, а когато го открием, ще решим какво да правим.

Тялото на Роджър още беше в прегръдките й. Тя нежно го положи на снега.

— Ще го направим!

Лира обърна глава назад. Там бяха болката, смъртта, страхът. Пред тях лежаха съмнението, опасността и бездънните тайни на вселената.

Но те не бяха сами.

Лира и демонът й обърнаха гръб на света, в който бяха родени, погледнаха слънцето и поеха към небето.