Северно сияние

— Трябва да продължа. Благодаря ти за всичко, което направи. Не знам какво ще стане, когато ги настигна. Може всички да умрем. Но ако се върна, ще дойда и ще ти благодаря както подобава, кралю Йорек Бирнисон.

Тя сложи ръка на главата му. Йорек постоя минута така, после кимна.

— Довиждане, Лира Златоуста — каза.

Лира се обърна и стъпи на моста, а сърцето й биеше до пръсване от обич. Снегът под краката й изскърца и Панталеймон излетя, за да кацне на другия край и да я окуражава да продължи. Тя напредваше предпазливо стъпка по стъпка и през цялото време се питаше дали не е по-добре да изтича бързо и да прескочи зловещата пукнатина. Беше стигнала средата, когато нещо силно изпращя и парче сняг се откърти само на крачка от нея и полетя в бездната, а пукнатината хлътна още по-дълбоко.

Лира застина. Панталеймон, превърнат в леопард, се беше снишил, готов да скочи към нея всеки миг.

Мостът устоя. Тя направи крачка, после още една, но тогава снегът под краката й започна да пропада и Лира с все сила скочи към другия край. Приземи се по корем на самия ръб и в същия миг целият мост се сгромоляса в бездната.

Ноктите на Панталеймон бяха забити в кожената й дреха и я държаха здраво.

Тя отвори очи и изпълзя по-далеч от ръба. Вече нямаше път назад. Изправи се и вдигна ръка към мечока, който стоеше отсреща и я гледаше. Йорек се изправи в цял ръст, сякаш я приветстваше, после се обърна и заслиза по склона, за да помогне на своите в битката с госпожа Колтър и войниците от цепелина.

Лира остана сама.

23. Мостът към звездите

Когато Йорек Бирнисон се скри от погледа й, Лира почувства такава слабост, че не можа да се задържи на крака. Посегна и потърси пипнешком Панталеймон.

— О, Пан, миличък, не мога да продължа! Толкова съм уморена и ме е страх… Уплашена съм до смърт! Иска ми се някой друг да беше на моето място, честна дума!

Панталеймон, топъл и пухкав в котешкия си облик, тикна носа си в шията й.

— Не знам какво да правим — хълцаше Лира. — Това не ни е по силите, Пан, не можем…

Тя се вкопчи в него и го залюля с невиждащ поглед, а воплите й отекнаха над бялата пустош.

— А дори и госпожа Колтър първа да стигне до него, това няма да го спаси, защото тя ще го върне в Болвангар или ще стори нещо още по-лошо, а мен ще ме убият за отмъщение… Защо причиняват това на децата, Пан? Толкова ли ги мразят, че искат да ги разкъсат на части? Защо го правят?

Панталеймон не можеше да й отговори, можеше само да се притисне още по-силно до нея. Лека-полека бурята от чувства се уталожи и Лира започна да се съвзема. Беше премръзнала и уплашена, но вече приличаше на себе си.

— Иска ми се… — започна тя и млъкна. Можеше да иска много неща, но само с искане нищо нямаше да постигне. Още веднъж си пое конвулсивно дъх и беше готова да продължи.

Луната вече беше залязла и небето на юг беше непрогледно тъмно, макар и изпъстрено с милионите светлинки на звездите, набодени като диаманти върху черното му кадифе. Ала стотици пъти по-ярка беше светлината на Аврора. Лира никога не я беше виждала толкова сияйна и покъртителна — с всяко потрепване небето се изпълваше с нови чудеса от светлина. А зад тънкия й люлеещ се тюл сияеше обленият от слънце град, ясен и непоклатим.

Колкото повече се изкачваха, толкова по-просторна се откриваше пред тях равнината. На север се ширеше замръзналото море, бяло, гладко и безкрайно, само на места прорязано от острите зъбери на окованите в леда айсберги, безлико, безжизнено и безцветно, по-студено и неприветливо от всичко, което Лира можеше да си представи. На изток и на запад се извисяваха безредните грамади на други планини с пробождащи небето остри върхове, обрулени от вятъра. На юг се простираше пътят, по който бяха дошли, и Лира се загледа с копнеж нататък, мечтаейки да зърне своя скъп приятел Йорек и отряда му, но сред бялата пустош на равнината нищо не помръдваше. Не се виждаше дори обгореният скелет на цепелина й обагреният в червено сняг около телата на мъртъвците.

Панталеймон излетя, превърнат в бухал, изви се в небето и се спусна, за да кацне на ръката й.

— Точно оттатък върха са! Лорд Азриел е извадил всичките си инструменти, а Роджър не може да помръдне…

В този миг Аврора затрептя и избледня като догаряща лампа, само за няколко мига изчезна и от нея не остана и следа. Ала в здрача Лира долови присъствието на Праха, въздухът сякаш беше пълен с тъмни помисли, като още неродени мисли.

В обгърналия ги мрак се чу детски вик:

— Лира! Лира!

— Идвам! — изкрещя тя и се втурна нататък със сетни сили, като се препъваше и падаше в призрачно белеещия сняг.

— Лира! Лира!

— Ето ме! — изхъхри задъхана. — Идвам, Роджър!

Панталеймон се променяше светкавично — ставаше лъв, хермелин, орел, дива котка, заек, саламандър, бухал, леопард — всичко, в което се беше превръщал някога, цял калейдоскоп от форми сред Праха…

— Лира!