Северно сияние

Лира се беше спотаила зад една скала и наблюдаваше битката. Няколко стрели полетяха към нея, но не я достигнаха. Тя вдигна поглед нагоре и видя как основната част на летящия отряд се оттегля.

Но облекчението й не трая дълго, защото насреща му се зададе нов отряд, още по-голям, а в средата му блестяха светлини и се чуваше звук, от който кръвта й се смрази — беше дрезгавото боботене на газов мотор. Цепелинът с госпожа Колтър и войниците!

Йорек изръмжа заповед и мечките му отново се престроиха. В зловещата светлина на прожекторите Лира ги видя да стоварват огнехвъргачката. Видя ги и челната част на летящия отряд и ги обсипа със стрели, но те се уповаваха на броните си и невъзмутимо продължиха да монтират оръдието, което се състоеше от дълга ръчка и нещо като чаша или купа, с голям железен резервоар, над който се кълбеше пушек и пара.

Минута по-късно над оръдието изригна ярък пламък и мечките се заеха с вещина да го приведат в действие. Двама дърпаха ръчката надолу, един сипваше с лопата огън в купата и с освобождаване на лоста запращаха пламтящата сяра високо в тъмното небе.

Вещиците бяха толкова много, че три от тях пламнаха още при първия изстрел, но истинската цел не бяха те, а цепелинът. Пилотът или никога не беше виждал огнехвъргачка, или подценяваше силата й, защото продължаваше да лети право към нея, без да се отклони и сантиметър.

Тогава стана ясно, че и на цепелина имат мощно оръжие — картечница, инсталирана на носа на гондолата. Лира видя как от броните на мечките започнаха да изскачат искри и едва тогава чу тракането на куршумите. Това я накара да извика ужасена.

— Няма страшно — успокои я Йорек. — Тия куршумчета не могат да пробият броня.

Огнехвъргачката изригна нов пламък и този път горящата сяра достигна гондолата. На всички страни се разхвърчаха горящи отломки. Цепелинът се наклони на една страна и описа с рев голяма дъга, но тутакси се върна и отново се насочи към групата, обслужваща огнехвъргачката. Лостът изскърца. Картечницата се закашля и изплю рояк куршуми. Две от мечките паднаха и Йорек гневно изръмжа. Когато цепелинът беше почти над главите им, един мечок изрева команда и ръчката отново беше освободена.

Този път пламъкът достигна балона. Върху твърдата рамка беше опъната мушама, която задържаше водорода, достатъчно здрава да издържи на по-слаб удар, но не и на пламтящите скални късове. Тя се сцепи и сярата и водородът се срещнаха в мощна експлозия.

Мушамата изведнъж стана прозрачна и през нея се очерта целият скелет на цепелина, тъмен на фона на оранжево-червеното зарево. Летателният апарат увисна във въздуха в продължение на един неправдоподобно дълъг миг и после бавно, сякаш с неохота, започна да пада. Отвътре се появиха тъмни фигурки, чернеещи на фона на снега, а вещиците се спуснаха да им помогнат да се измъкнат от пламъците. Само минута след падането от цепелина беше останала само купчина изкривен метал, облак дим и няколко сиротни пламъчета, трепкащи над руините.

Войниците не си губиха времето, С помощта на вещиците те издърпаха картечницата и започнаха да стрелят.

— Напред! — нареди Йорек. — Те няма скоро да мръднат оттук.

Той изрева и няколко мечки се отделиха от отряда, за да атакуват левия фланг на тартарите. Лира усещаше желанието му да остане с тях, но всичко у нея крещеше: Напред, напред! Там бяха Роджър и лорд Азриел и Йорек го знаеше. Той обърна гръб на битката и пое по склона, като остави мечките си да отблъснат тартарите.

Лира присви очи, но нито тя, нито Панталеймон, превърнат в бухал, не можаха да уловят някакво движение по склона, който изкачваха. Следите от шейната обаче се виждаха ясно и Йорек ги следваше неотклонно. Каквото и да ставаше зад тях, то вече беше минало. Лира имаше чувството, че напуска не само бойното поле, а и този свят — толкова далеч бяха мислите й, толкова високо се бяха изкачили, толкова странна и зловеща беше светлината, която ги обливаше.

— Йорек — обади се тя, — ще намериш ли Лий Скорзби?

— Жив или мъртъв, ще го намеря.

— А ако видиш Серафина Пекала…

— Ще й разкажа всичко.

— Благодаря ти, Йорек.

Известно време никой от двамата не проговори. Лира се движеше като в транс между съня и бодърстването — почти сън наяве, и й се присънваше, че мечките я отнасят към някакъв град сред звездите.

Тъкмо се канеше да го каже на Йорек, когато той забави крачка и спря.

— Следата продължава, но аз не мога.

Лира скочи от гърба му и застана до него да погледне. Стояха на ръба на пропаст. Трудно можеше да се каже дали е пукнатина в леда или дълбок каньон, пък и нямаше значение. Важното беше, че дъното се губеше в непрогледен мрак.

А следите от шейната на лорд Азриел стигаха до самия ръб… и продължаваха нататък по тесен мост, покрит със сняг.

По всичко личеше, че мостът едва е издържал тежестта на шейната, защото в другия му край се виждаше пукнатина, около която повърхността беше хлътнала. По него със сигурност можеше да мине дете, но не и брониран мечок.

Следата продължаваше по отсрещния склон. Ако искаше да премине оттатък, Лира трябваше да го направи сама.

Тя се обърна към Йорек.