Северно сияние

— Аз ли не знам? Аз? Никой не знае по-добре от мен колко е силна Църквата! Но за това не е достатъчно силна. Пък и Прахът ще промени всичко. Вече няма връщане назад.

— Ти това ли искаше? Всички да се задушим и да умрем в грях и тъмнина?

— Исках да се освободя, Мариса! И го направих. Погледни, погледни тези палми на брега! Усещаш ли вятъра? Вятър от друга вселена! Той е в косите ти, върху лицето ти…

Лорд Азриел отметна качулката на госпожа Колтър и обърна лицето й към небето, заровил пръсти в косите й. Лира наблюдаваше безмълвно и не се решаваше да помръдне.

Жената се притисна към лорд Азриел, сякаш внезапно й беше прилошало, и поклати глава.

— Не, не… Те идват, Азриел… Те знаят къде съм…

— Тогава ела с мен, по-далеч от този свят!

— Не смея…

— Ти? Ти не смееш? Детето ти щеше да посмее! Детето ти би се решило на всичко и би се срамувало от майка си!

— Тогава вземи нея и върви. Тя е повече твоя, отколкото моя, Азриел.

— Дали? Ти я отведе с измама, опита се да направиш от нея свое подобие. Тогава я искаше!

— Тя беше прекалено упорита и своенравна. Закъснях… Но къде е сега? Вървях по следите й дотук…

— Още ли я искаш? На два пъти и ти се опита да я задържиш, но тя ти се изплъзваше. На нейно място и аз щях да избягам и да продължа да бягам. Не бих ти дал трети шанс!

Внезапно той я притегли към себе си и впи устни в нейните. Лира си помисли, че това повече прилича на омраза, отколкото на любов, и погледна към демоните им. Снежният леопард, снишен и напрегнат, беше забил нокти в златната козина на маймунката, която лежеше отпуснато и блажено на снега.

Госпожа Колтър се изтръгна от прегръдките на лорд Азриел.

— Не, Азриел… Моето място е тук, в този свят…

— Ела с мен! — властно и настойчиво изрече той. — Ела и ще работим заедно!

— Двамата с теб не можем да работим заедно!

— Мислиш ли? Двамата можем да направим вселената на парчета и отново да я сглобим, Мариса! Можем да открием източника на Праха и да го пресушим завинаги. А ти искаш да участваш в нещо грандиозно и не се опитвай да ме лъжеш! Можеш да ме лъжеш за всичко друго — за Жертвения съвет, за любовниците си — да, знам за лорд Бореал и не ме е грижа, — за Църквата, за детето дори, но не се опитвай да ме излъжеш за истинските си желания…

Устните им отново се сляха жадно. Демоните им се вкопчиха един в друг в необуздана игра. Леопардът се претърколи по гръб на снега, мъркайки от удоволствие, а маймунката заби нокти в меката козина на врата му.

— Ако не дойда, ти ще се опиташ да ме унищожиш! — каза госпожа Колтър, като го отблъсна леко.

— Защо ще се опитвам да те унищожа? — засмя се той, а светлината от другата вселена сияеше като ореол около него. — Ела с мен, работи с мен и тогава няма да ми е все едно дали си жива или мъртва. Ако останеш тук, това няма да ме интересува. Не се ласкай от мисълта, че изобщо ще си спомня за теб. Остани тук и гради собственото си нещастие — или ела с мен!

Тя се поколеба. Притвори очи премаляла, сякаш всеки миг щеше да се строполи, но се овладя. В красивите й очи се четеше бездънна тъга.

— Не — промълви тя. — Не.

Демоните им се бяха разделили. Лорд Азриел посегна и зарови силните си пръсти в козината на снежния леопард, обърна се и тръгна, без да изрече и дума повече. Нататък, към другата вселена. Златистата маймунка скочи в ръцете на госпожа Колтър и със стон се обърна след леопарда. Лицето на жената беше мокро от сълзи. Лира ги виждаше — бяха съвсем истински.

Майка й се обърна и заслиза по склона, а раменете й се разтърсваха от ридания.

Лира я наблюдаваше хладно, после отмести поглед и се вгледа в небето.

Никога не беше виждала подобно чудо.

Градът над нея изглеждаше празен и сякаш чакаше да бъде заселен. А може би беше заспал и чакаше да бъде събуден. Слънцето му осветяваше нейната вселена, позлатяваше ръцете й и топеше снега по качулката на Роджър, правеше бледите му страни прозрачни и блестеше в празните му очи.

Лира усети как я облива вълна на болка и гняв. Можеше да убие баща си, да изтръгне сърцето му още тук заради онова, което беше сторил на Роджър. И на нея самата — как беше дръзнал да я измами така?

Тялото на Роджър още беше в ръцете й. Панталеймон й говореше нещо, но тя не го чуваше. Демонът заби нокти в ръката й и Лира примигва.

— Какво? Какво?

— Прахът! — каза той.

— За какво говориш?

— Прахът. Лордът иска да открие източника му и да го унищожи, нали така?

— Така каза.

— Всички искат това — и Жертвеният съвет, и Църквата, и госпожа Колтър. Прав ли съм?

— Да… Искат да предпазят хората от него… Защо?

— Ако всички те смятат, че Прахът е нещо лошо, той трябва да е добро.

Тя не отговори, но сърцето й подскочи от вълнение.

— Всички сме ги чували да говорят за Праха — продължи Панталеймон — и толкова се боят от него! Знаеш ли какво си мисля? Ние им вярвахме, макар да виждахме, че онова, което вършат, е лошо и нечестно… Вярвахме им, защото са големи и знаят повече. А ако не е така? Представи си, че…

— Да! — възкликна Лира. — А ако в действителност е нещо хубаво?