Северно сияние

В този миг тя достигна билото и ставащото се откри пред погледа й. Лорд Азриел усукваше два кабела, водещи към преобърнатата шейна, върху която бяха наредени батерии, различни съдове и уреди, вече покрити с тънка коричка скреж. Беше облечен в дебели кожи, а една газена лампа озаряваше лицето му. До него беше приседнал като сфинкс демонът му. Красивата му петниста козина искреше, опашката му леко потупваше по снега.

В устата си леопардът държеше демона на Роджър.

Малкото създание се гърчеше, блъскаше се и се извиваше. В един миг беше птица, после куче, котка, плъх и отново птица. Надаваше неистови писъци към Роджър, който беше на няколко метра и се бореше с разкъсващата болка, а от устата му излизаха сподавени ридания. Роджър викаше демона си, после Лира. Момчето изтича до лорд Азриел и го дръпна за ръката, но той го блъсна грубо настрана. Роджър опита отново, плачеше, молеше се и ридаеше, но мъжът го събори на земята и повече не му обърна внимание.

Бяха застанали на ръба на една скала, а пред тях се простираше само бездънен мрак. На стотици метри под тях се ширеше замръзналото море.

До този миг само звездите осветяваха зловещата сцена, но после лорд Азриел съедини кабелите и Аврора внезапно блесна и заискри в цялото си великолепие — сияйна, трептяща, ликуваща.

Той я беше подчинил…

Или черпеше енергия от нея, защото на шейната се виждаше макара с намотан кабел, който отиваше право в небето. От мрака внезапно долетя гарван и Лира разбра, че е демон. Лорд Азриел имаше за помощничка вещица и тъкмо тя беше изтеглила кабела в небето.

И сега Аврора сияеше в целия си блясък.

Той беше почти готов.

Обърна се към Роджър и му махна. Момчето клатеше глава, плачеше и молеше, но се покори.

— Не! Бягай! — извика Лира и хукна надолу по склона към него.

Панталеймон се хвърли върху снежния леопард и измъкна демона от зъбите му. Голямата котка скочи след него и Панталеймон пусна демона на момчето. Двамата се обърнаха и посрещнаха лице в лице петнистия звяр, връхлитайки върху него във всевъзможни превъплъщения. Леопардът размаха лапи с остри като иглички нокти и утробният му рев заглуши дори виковете на Лира. Двете деца също се хвърлиха срещу него — а може би срещу онези смътни видения в наситения с напрежение въздух, срещу онези тъмни замисли, които прииждаха и се тълпяха заедно с потоците Прах…

А Аврора се полюшваше и трепкаше и в светлината й се очертаваха сгради, езера, палми… толкова близко, че можеше да прекрачиш от единия свят в другия.

Лира сграбчи ръката на Роджър, дръпна го силно и го изтръгна от здравата хватка на лорд Азриел. Двамата побегнаха, хванати за ръце, но Роджър внезапно извика и се опита да се отскубне, защото леопардът отново беше хванал демона му. Лира познаваше тази разкъсваща болка и се опита да спре…

Но не можеха да спрат.

Скалата под тях започна да се свлича.

Снежният пласт под краката им неотвратимо запълзя надолу към бездната…

Към замръзналото море на стотици метри под тях…

— Лира!

Тежки удари на сърцето…

Вкопчени една в друга ръце…

И високо над тях най-голямото чудо на света.

Бездънният небесен свод, обсипан със звезди, внезапно беше пронизан сякаш от копие.

Струя светлина, струя чиста енергия се устреми нагоре като изстреляна стрела. Трептящите завеси на Аврора се разкъсаха. От единия до другия край на вселената се чу пращене, скърцане и раздиране…

Слънце!

Слънчева светлина върху козината на златиста маймунка…

Защото свличането на снежната маса беше спряло — може би някаква невидима издатина беше застанала на пътя й. Лира видя над слегналия се сняг на върха как маймунката скочи към леопарда от самия въздух и двата демона настръхнали се изправиха един срещу друг. Опашката на маймунката беше навирена, а тази на леопарда удряше мощно по снега. Тогава маймунката протегна ръка, леопардът сведе красивата си глава и двамата се докоснаха…

Лира вдигна поглед и видя самата госпожа Колтър в прегръдките на лорд Азриел. Светлината се вихреше около тях, избухваха искри и се преплитаха ярки анбарни лъчи. Лира само можеше да гадае какво е станало — по някакъв начин госпожа Колтър беше прекосила бездната и я беше настигнала…

Родителите й, собствените й родители бяха заедно!

И се прегръщаха с такава страст! Това надхвърляше границите на въображението.

Очите й бяха широко отворени. Мъртвото тяло на Роджър висеше отпуснато в ръцете й, спокойно и умиротворено.

— Те никога няма да го допуснат… — говореше майка й.

— Няма да го допуснат? — повтори баща й. — Ние преминахме границите на позволеното, също като децата. Аз направих така, че всеки да може да премине оттатък, стига да пожелае.

— Те ще го забранят! Ще преградят достъпа дотук и ще отлъчат всеки, който се опита да премине!

— Твърде много хора ще се опитат и никой няма да може да ги спре. Това ще означава краят на Църквата, Мариса, краят на Магистратурата, краят на всички тези векове на мракобесие! Погледни тази светлина — това е слънцето на друг свят! Чувстваш ли топлината му?

— Те са по-силни от всички нас, Азриел! Ти не знаеш…